„Да си разделим сметката“: Вечерта, която преобърна представите ми за любовта

„Ама ти сериозно ли?“, изтървах аз, докато Мартин държеше сметката в ръка и я гледаше така, сякаш току-що са му връчили призовка. Беше петък вечер, дъждът барабанеше по прозорците на малкото бистро в центъра на София, а аз се опитвах да не изглеждам прекалено разочарована. Първата ни среща – след седмици чатове, смях и споделени снимки на котки – трябваше да е нещо специално. Вместо това се оказахме в неловка тишина, докато той ми подаваше сметката с думите: „Хайде да си я разделим.“

В този момент сякаш всичко в мен се преобърна. Не защото не исках да платя – работя като учителка, свикнала съм да се справям сама. Но очаквах поне малко кавалерство, някакъв жест, който да ми покаже, че съм специална. Може би това е старомодно, но така съм възпитана. Майка ми винаги казваше: „Мъжът трябва да покаже уважение, иначе не си губи времето.“

„Разбира се“, казах с усмивка, която ме болеше. Извадих портмонето си и започнах да броя левчета. Мартин изглеждаше облекчен, дори не се опита да ме спре. Погледнах го – висок, с тъмни очи и леко разрошена коса. Беше ми симпатичен, но сега нещо в него се беше променило.

„Извинявай, ако те притесних“, каза той след минута мълчание. „Просто… така е по-справедливо, нали?“

„Да, сигурно“, отвърнах тихо. Но вътре в мен бушуваше буря. Защо се почувствах толкова наранена? Защо това дребно нещо ме караше да се съмнявам във всичко?

На връщане към вкъщи валеше още по-силно. Вървях по булевард „Витоша“, а мислите ми се блъскаха една в друга. Спомних си как баща ми винаги носеше цветя на майка ми, как никога не позволяваше тя да плати в ресторант. Дали това е остаряло мислене? Или просто съм твърде чувствителна?

Когато се прибрах, майка ми ме чакаше с чаша чай.

„Как мина?“, попита тя с надежда в гласа.

„Добре беше… донякъде“, измърморих.

„Пак ли някой от тези интернет момчета?“, въздъхна тя. „Те не знаят как да се държат с жена.“

„Мамо, времената се промениха…“, опитах се да я защитя, но думите заседнаха в гърлото ми.

Седнахме на масата и тя започна да разказва за младостта си – как татко я е ухажвал с писма и малки изненади. Слушах я и усещах как една част от мен копнее за същото внимание, а друга част се бори със себе си – дали не съм твърде взискателна?

На следващия ден Мартин ми писа: „Извинявай, ако те разочаровах. Просто съм свикнал така – всичко по равно.“

Дълго гледах екрана преди да отговоря. Какво означава „по равно“? В любовта има ли място за сметки и калкулатори? Или всичко трябва да е спонтанно, от сърце?

Реших да споделя с най-добрата си приятелка Ива. Срещнахме се в любимото ни кафене до НДК.

„Може би просто е честен“, каза тя. „Не иска да се чувства длъжен.“

„Но аз не искам някой да ми плаща сметките – искам жест! Да покаже, че му пука…“

Ива ме погледна замислено: „Може би трябва да говориш с него открито. Да му кажеш как се чувстваш.“

Седмицата мина в колебания. На работа бях разсеяна – децата усещаха напрежението ми и ме питаха дали съм болна. Вечер майка ми продължаваше да настоява: „Трябва ти истински мъж!“ А аз все повече се питах – какво значи това днес?

Накрая реших да поканя Мартин на разходка в Южния парк.

Седнахме на една пейка под стара липа.

„Мартине…“, започнах колебливо, „искам да бъда честна с теб. Не става дума за парите. Просто… очаквах малко повече внимание.“

Той ме погледна сериозно: „Разбирам те. Но аз съм израснал с майка ми – тя винаги казваше, че жената трябва да е независима. Не искам да изглежда сякаш те купувам.“

Замълчахме дълго.

„Може би просто сме различни“, прошепнах.

Той кимна: „Може би… Но това не значи, че не можем да опитаме пак.“

В този момент осъзнах колко трудно е да намериш баланс между старите традиции и новите разбирания за равенство. В България все още има очаквания – кой трябва да плати, кой трябва да направи първата крачка, кой трябва да бъде силният. А любовта… тя сякаш остава някъде между редовете.

Вечерта си легнах с мисълта: дали не сме твърде заети със сметки и принципи, за да видим човека срещу нас? Дали уважението се измерва в левове или в малките жестове?

А вие как мислите – кое е по-важно: традицията или новото разбиране за равенство? И къде минава границата между гордостта и истинската близост?