Защо тя, а не аз? История за семейно разочарование и несправедливост

– Защо винаги тя, мамо? – думите ми излязоха като вик, който дълго бях задържала в себе си. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Майка ми, Мария, не ме погледна веднага. Беше заета да нарежда новите чинии, които беше купила за Даниела – сестра ми.

– Не започвай пак, Ива – въздъхна тя, сякаш съм малко дете, което се тръшка за играчка.

Но аз не бях дете. Бях на 28, с диплома по архитектура и работа в малко студио в София. Живеех под наем в Люлин и всяка стотинка броях до последната. А Даниела? Тя беше по-малката, златното дете, което мама винаги глезеше. Сега щеше да заминава за чужбина – за Германия, уж да учи магистратура. Майка ми й даде всичките си спестявания, продаде дори семейните златни обеци, които уж бяха за мен и нея по равно.

– Не започвай пак? – повторих тихо, но гласът ми трепереше. – Мамо, ти даде всичко на Даниела. А аз? Аз не заслужавам ли нищо?

Тя се обърна рязко:
– Ти си голяма вече, Ива! Работиш, оправяш се сама. Даниела има нужда от помощ сега. Ти винаги си била по-силната.

Силната… Колко пъти съм чувала тази дума? Сякаш силата ми е наказание. Винаги съм била тази, която сама си връзва обувките, сама си пише домашните, сама си търси работа. А Даниела – тя беше болнава като малка, после крехка, после просто „по-неуверена“. Винаги имаше извинение защо трябва да й се помага повече.

Вечерта се прибрах в апартамента си и седнах на леглото. Писах съобщение на приятеля си Петър: „Пак се скарахме с мама. Не мога да повярвам колко боли.“ Той ми отговори: „Знам, че е трудно. Но ти си невероятна.“

Понякога се чудех дали Петър наистина разбира. Той беше единствено дете – родителите му го обожаваха и му помагаха във всичко. Не знаеше какво е да се бориш за внимание и любов у дома.

Следващите дни минаха в мълчание между мен и мама. Даниела идваше често вкъщи да си стяга багажа за Германия. Веднъж я чух как казва на мама:
– Мамо, Ива пак ли е сърдита? Не мога да я разбера… Все едно й дължим нещо.

Сърцето ми се сви. Не исках да ми дължат нищо – исках само справедливост. Исках мама да ме види.

Една вечер реших да говоря с Даниела. Срещнахме се в кафене до НДК.
– Даниела, знаеш ли как се чувствам? – попитах я направо.
Тя ме погледна изненадано:
– Не разбирам защо се ядосваш толкова. Мама просто иска да ми помогне. Ти винаги си се оправяла сама.
– Но защо трябва аз винаги да съм тази, която се справя сама? Защо никога не получавам помощ?
Тя замълча, после сви рамене:
– Може би защото ти можеш всичко…

Тези думи ме удариха като шамар. Можех всичко? А ако не можех? Ако просто бях уморена?

Върнах се у дома и плаках дълго. Спомних си как като малка мечтаех мама да ме прегърне така, както прегръща Даниела след всяка нейна болест или провал. Как веднъж счупих ръка на двора и мама само каза: „Голяма работа, ще мине.“ А когато Даниела настинеше, цялата къща се въртеше около нея.

Седмица по-късно Даниела замина. Мама беше тъжна, но горда. Аз стоях на прага и гледах как колата потегля към летището. Мама ме прегърна бегло:
– Ще видиш, всичко ще се оправи.

Но нищо не се оправяше в мен.

Минаха месеци. Даниела пращаше снимки от Германия – нови приятели, нов живот. Мама говореше с нея всеки ден по телефона. Аз звънях рядко – разговорите ни бяха кратки и неудобни.

Една вечер мама ме покани на вечеря. Беше приготвила любимата ми мусака.
– Ива, знам че си ми сърдита – каза тя тихо, докато сипваше салата.
– Не съм сърдита… Просто ме боли – отвърнах аз.
Тя остави лъжицата и седна срещу мен:
– Знаеш ли… Понякога майките грешат. Може би съм сгрешила с вас двете. Но ти винаги си била моята опора. На теб разчитах… Може би затова забравих да ти покажа колко много значиш за мен.

Погледнах я през сълзи:
– Само исках да ме видиш…
Тя хвана ръката ми:
– Виждам те, Ива. Просто понякога любовта ни кара да правим глупости.

Излязох от дома й с усещането, че нещо е започнало да се променя. Не беше прошка – още боли. Но поне вече знаех, че не съм невидима.

Сега често се питам: Колко от нас живеят с усещането за несправедливост в семейството? Колко от нас чакат някой просто да ги види? А вие – чувствали ли сте се някога така?