Денят, в който брат ми престана да съществува за мен

„Той пак ли е?“, изръмжа майка ми, докато телефонът звънеше за трети път този следобед. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях на прага между кухнята и коридора, стиснал слушалката така, сякаш можех да изтръгна от нея някакъв друг отговор. „Господин Георгиев?“, гласът отсреща беше официален, но в него се прокрадваше нотка на съчувствие. „Брат ви, Николай, е при нас в неврологията. Трябва да дойдете.“

В този момент времето спря. Николай. Човекът, с когото делях стая, играчки и тайни до 18-тата си година. Човекът, който след това превърна живота ми в низ от разочарования и обиди. Не бях говорил с него от пет години. Последният ни разговор завърши с трясък на врата и думите: „Повече не си ми брат.“

„Какво искат?“, попита майка ми, вече знаейки отговора. Тя никога не го казваше на глас, но болката ѝ беше видима – в начина, по който ръцете ѝ трепереха, когато споменеше името му, в начина, по който избягваше да гледа снимките ни от детството.

„Николай е в болницата. Искат да отида.“

Майка ми се обърна към прозореца. „Той винаги те търси само когато няма друг.“

Тя беше права. Николай винаги се появяваше в живота ми като буря – внезапно, разрушително и оставяйки след себе си само хаос. Когато баща ни почина, аз бях този, който трябваше да държи всичко заедно. Николай изчезна за седмици. После се върна с празни обещания и още по-празни джобове.

Сега стоях пред огледалото в коридора и гледах отражението си – мъж на 34, с побеляла коса на слепоочията и очи, които бяха видели твърде много разочарования. Взех ключовете и излязох на дъжда.

Пътят до болницата беше като пътуване назад във времето. Всяка уличка ми напомняше за нещо – как карахме колелета по „Граф Игнатиев“, как се карахме за последното парче баница у дома, как Николай винаги намираше начин да ме въвлече в неприятности.

В болничната стая миришеше на лекарства и отчаяние. Николай лежеше с превързана глава и празен поглед. Когато ме видя, очите му проблеснаха за миг – смесица от вина и надежда.

„Здрасти, братле…“, прошепна той.

Стоях на прага, неспособен да прекрача границата между миналото и настоящето.

„Защо ме извика?“, попитах сухо.

Той се усмихна тъжно. „Няма кой друг.“

Това беше истината. Майка ни беше стара и болна. Приятелите му се бяха разпръснали като есенни листа след поредната му глупост. Аз бях последният останал.

„Какво стана този път?“

„Инсулт… Казаха, че съм късметлия.“

Замълчах. Винаги е бил късметлия – оцеляваше въпреки всичко: алкохола, дълговете, побоите. Но никога не се променяше.

„И какво искаш от мен?“

„Да ме вземеш у вас… Поне докато се оправя.“

В този момент почувствах как гневът ми избухва като пожар. Спомних си всички онези нощи, когато майка ни плачеше заради него; всички пъти, когато трябваше да връщам негови дългове; всички лъжи, които изрече.

„Не мога повече, Николай!“, извиках. „Винаги идваш само когато ти е зле! Къде беше ти, когато аз имах нужда?“

Той сведе глава. „Знам… Сгреших много пъти.“

Сълзите напираха в очите ми. Не знаех дали са от гняв или от болка. В този момент осъзнах колко тежи миналото – като камък върху гърдите ми.

„Мислиш ли, че само с едно „извинявай“ всичко ще се оправи?“, прошепнах.

Той не отговори. Само ме гледаше с онзи поглед на малкото момче, което някога защитавах от по-големите деца в махалата.

Лекарката влезе тихо: „Господин Георгиев, брат ви има нужда от грижи у дома поне месец.“

Погледнах я безизразно. „А ако няма кой?“

Тя въздъхна: „Тогава ще го преместим в социален дом.“

Излязох в коридора и се облегнах на студената стена. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Той винаги те търси само когато няма друг.“ Но нима това не е семейството? Да бъдеш там дори когато не ти се иска?

Върнах се при Николай. Той ме гледаше с надежда.

„Ще ти помогна… но това е последният път“, казах тихо.

Той кимна и очите му се насълзиха.

Вкъщи майка ми не каза нищо, когато го доведох. Само го погледна дълго и после излезе в градината.

През следващите седмици животът ни се превърна в рутина – лекарства, превръзки, мълчание. Понякога Николай опитваше да говори за миналото, но аз все още не бях готов да простя напълно.

Една вечер седнахме на терасата. Дъждът пак барабанеше по ламарината.

„Знаеш ли“, каза той тихо, „понякога си мисля дали заслужавам втори шанс.“

Погледнах го дълго.

„А ти как мислиш? Семейството трябва ли винаги да прощава? Или има моменти, когато трябва да пуснем миналото да си иде?“