„Тръгвам си“, каза жена ми спокойно: „Тя няма да ни остави на мира“

„Тръгвам си, Даниеле. Не мога повече. Тя няма да ни остави на мира.“

Гласът на Мария беше тих, но в него се усещаше твърдост, която никога досега не бях чувал. Стоеше до вратата с куфар в ръка, а очите ѝ бяха пълни със сълзи, които отказваха да се търкулнат. Майка ми – Албена – стоеше в кухнята, с ръце на кръста и с онзи познат израз на лицето, който винаги ме караше да се свивам вътрешно.

„Къде ще ходиш? Къде ще спиш?“, попита майка ми с леден тон, сякаш Мария беше някаква натрапница, а не жената, с която прекарах последните шест години.

Мария не отговори. Погледна ме за последно – онзи поглед, в който се четеше умора, болка и отчаяна надежда, че ще направя нещо. Но аз стоях като вкаменен. Не можех да помръдна. Не можех да кажа нищо.

Всичко започна още от първия ден, когато я доведох у дома. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта може да победи всичко. Но майка ми не мислеше така. Още щом я видя, прошепна: „Откъде я намери тази? Не е за теб.“

Първите месеци се опитвах да балансирам между двете жени в живота си. Мария беше тиха, възпитана, работеше като учителка в местното училище. Майка ми – вдовица от десет години – беше свикнала да управлява всичко у дома и не приемаше чуждо мнение.

„Даниеле, тя не може да готви като мен. Виж какво е направила с мусаката!“, подхвърляше майка ми на вечеря.

Мария се усмихваше насила и мълчеше. След това плачеше в банята, докато аз стоях пред вратата и се чудех какво да ѝ кажа.

С времето напрежението се засилваше. Майка ми започна да влиза в стаята ни без да чука, да подрежда дрехите на Мария по свой вкус, да ѝ прави забележки за всичко – от това как простира прането до начина, по който говори по телефона с приятелките си.

„Тя няма уважение към мен!“, оплакваше се майка ми на съседките.

„Даниеле, не мога повече така“, шепнеше Мария вечер, когато си лягахме. „Или ще живеем отделно, или ще си тръгна.“

Но аз нямах смелостта да ѝ кажа да напуснем апартамента на майка ми. Заплатата ми като счетоводител не стигаше за наем в София. Майка ми често ми напомняше: „Това е нашият дом. Ако не ѝ харесва – вратата е там.“

С времето започнахме да се караме все по-често. Мария ставаше все по-замислена и затворена. Приятелите ни спряха да идват у дома – никой не искаше да слуша постоянните забележки на майка ми.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и чух как майка ми крещи на Мария:

„Ти никога няма да бъдеш част от това семейство! Никога няма да бъдеш като мен!“

Мария стоеше с наведена глава и мълчеше. Когато ме видя, очите ѝ ме молеха за помощ. Но аз само казах:

„Мамо, стига вече.“

Това беше всичко. Не защитих Мария както трябваше. Не ѝ показах, че тя е най-важната жена в живота ми.

Минаха още месеци. Един ден Мария ми каза:

„Даниеле, бременна съм.“

Почувствах се щастлив и уплашен едновременно. Но когато казах на майка ми, тя само въздъхна:

„Ето ти още един проблем.“

От този ден нататък всичко стана още по-лошо. Майка ми започна да обвинява Мария за всяко нещо – че не чисти достатъчно добре, че не готви правилно за бебето, че ще го възпита зле.

Мария започна да се буди нощем с плач. Аз също не спях добре. Детето се роди преждевременно – малко момиченце на име Елица. Майка ми настоя тя да избере името, но аз настоях за името на Марияната баба.

След раждането Мария изпадна в депресия. Майка ми я обвиняваше: „Майчинството не е за всеки!“

Една вечер намерих Мария седнала до леглото на Елица, със сълзи по лицето.

„Даниеле, обичам те… но тук умирам всеки ден малко по малко.“

На следващата сутрин тя си тръгна.

Майка ми каза само: „Ето ти я твоята жена – избяга като страхливка.“

Останах сам с бебето и с майка си. Понякога нощем чувам гласа на Мария в съня си: „Даниеле, защо не ме защити?“

Сега Елица расте без майка си. Аз работя до късно, а майка ми я гледа през деня. Понякога я виждам как гледа през прозореца и сякаш чака някой да се върне.

Чудя се… Ако бях имал повече смелост? Ако бях избрал Мария пред майка си? Дали щяхме да сме щастливи? Или съдбата ни беше предопределена от началото?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли любовта да оцелее между две силни жени?