Баба ми Мария и вечерята, която промени всичко

— Дани, сигурен ли си, че това е добра идея? — гласът на майка ми прозвуча тревожно, докато нареждаше чиниите на масата. Баба Мария вече беше сложила престилката си и подреждаше салатата с такава прецизност, сякаш от това зависеше светът. Аз стоях до прозореца и гледах как Елица слиза от автобуса пред блока ни в Люлин. Сърцето ми биеше лудо — не от любов, а от страх. Знаех, че тази вечер ще бъде изпитание.

Баба винаги е била душата на нашето семейство. След като дядо почина, тя пое всичко — готвеше, грижеше се за мен и майка ми, държеше ни заедно. Но имаше едно нещо, което не можеше да приеме — промяната. А Елица беше всичко, което баба не разбираше: момиче от Пловдив, с къса коса, татуировка на китката и глас, който не се страхува да казва истината.

Когато вратата се отвори и Елица влезе с усмивка, баба я посрещна с топла прегръдка. — Добре дошла, момиче! — каза тя. — Надявам се да си гладна.

— Много благодаря, госпожо Мария! — отвърна Елица и подаде букетче карамфили.

— Ооо, карамфили! — възкликна баба. — Това са любимите ми цветя от младостта.

Всичко започна добре. Седнахме на масата, а баба сипа домашна супа топчета. Елица яде с апетит и похвали вкуса. Майка ми се усмихваше напрегнато. Аз се опитвах да водя разговора към безобидни теми: университета, пътуванията ни до Рилските езера, смешни случки от детството.

Но баба не можеше да устои на изкушението:

— Елица, а ти какво учиш?

— Психология във Великотърновския университет — отвърна тя.

— Психология? — повдигна вежди баба. — Това работа ли е? Какво ще правиш после?

— Ще работя с хора, ще помагам на тези, които имат нужда — каза Елица спокойно.

— Ама ти знаеш ли какво е истинска работа? — намеси се майка ми. — В нашето семейство всички са учители или инженери.

Елица се усмихна леко: — Вярвам, че всеки трябва да следва сърцето си.

Тишината натежа. Баба остави лъжицата си:

— Ами семейството? Кога мислите да се жените? Даниел вече е на 27.

Почувствах как бузите ми пламват. Елица хвана ръката ми под масата:

— Не бързаме. Искаме първо да изградим себе си.

Баба поклати глава: — Днешната младеж… Всичко искате наготово. По наше време на 20 вече имахме деца!

Майка ми се опита да разведри обстановката:

— Мария, нека ги оставим да решават сами…

Но баба не млъкваше:

— А тази татуировка? Какво означава?

Елица вдигна ръка: — Това е символ на свободата за мен.

— Свобода? От какво? — попита баба остро.

— От страховете си. От очакванията на другите.

Баба въздъхна тежко: — Не разбирам това ново поколение…

Вечерята продължи в напрежение. Всеки опит за разговор се превръщаше в спор за ценности. Баба разказваше за трудните години след войната, за това как е работила в текстилната фабрика в Сливен, как е гледала сама децата си. Елица слушаше внимателно, но когато спомена за правото на жените да избират собствения си път, баба избухна:

— Ние нямахме избор! Работехме каквото има! Сега всичко ви е дадено!

Елица стана от масата:

— Съжалявам, ако съм ви разочаровала. Но аз съм това, което съм.

Майка ми я погледна с тъга:

— Не е нужно да се оправдаваш…

Аз стоях между два свята — този на традициите и този на мечтите. Обичах баба си безкрайно, но обичах и Елица. Виждах как двете най-важни жени в живота ми не могат да се разберат.

След вечерята баба ме извика в кухнята:

— Даниел, това момиче не е за теб. Ще страдаш.

— Бабо, ти не я познаваш…

— Познавам такива като нея. Ще те остави рано или късно.

Сълзите напълниха очите ми. Излязох навън при Елица. Тя стоеше до асансьора със свити рамене.

— Съжалявам за всичко… — прошепнах.

— Не се притеснявай. Знам колко ти е трудно. Но ако трябва да избирам между това да бъда себе си и да угодя на някого… избирам себе си.

Прегърнах я силно. Знаех, че тази вечер ще остави белег завинаги.

Сега седя сам в стаята си и се чудя: Може ли любовта да победи страха от различното? Или сме обречени да повтаряме грешките на предците си? Какво бихте направили вие?