Когато собствената ти кръв те забрави: История от болничната стая

— Не мога да дойда, Петре. Не и сега. — Гласът на сестра ми, Мария, звучи студено и далечно през телефона, сякаш не говори с брат си, а с непознат. Стиснах слушалката с треперещи ръце, докато гледах през прозореца на болничната стая към сивото небе над София. Вече трети ден лежа тук след инсулта, а светът ми се е свил до този тесен коридор между леглото и вратата.

— Моля те, Мария… — Гласът ми е слаб, почти шепот. — Не мога сам да се прибера. Лекарите казаха, че трябва някой да ме вземе.

— Имам работа. Децата са болни. Не мога да оставя всичко заради теб. — Тя затваря телефона, без да дочака отговора ми.

Оставам сам с тишината, която тежи повече от всяка болка в тялото ми. В този миг осъзнавам колко самотен съм станал. Винаги съм вярвал, че семейството е най-важното, но явно съм се лъгал. Или може би аз съм го направил такова?

В главата ми нахлуват спомени като остри парчета стъкло. Виждам баща ни, строг и мълчалив, как седи на масата в кухнята и гледа през мен. Майка ни — винаги уморена, винаги с престилка и влажни ръце от миене на чинии. Мария беше малка, плачеше често, а аз я дразнех нарочно. После пораснахме и започнахме да се караме за всичко — за наследството на апартамента в Люлин, за грижите за болната ни майка, за това кой повече е жертвал.

— Ти никога не си бил до мен! — крещеше Мария една вечер преди години, когато майка ни почина. — Винаги си мислел само за себе си!

— Аз ли? Ти избяга първа! Остави ме сам с всичко! — отвърнах тогава, а думите ми бяха по-остри от нож.

Оттогава рядко си говорим. Само по празници или когато някой има нужда от нещо. Сега аз имам нужда — и тя не идва.

Вратата на стаята се открехва и влиза медицинската сестра — Галя, млада жена с уморени очи.

— Как сте днес, господин Георгиев?

— По-добре съм… Но няма кой да ме вземе. Сестра ми не може.

Тя ме поглежда със съчувствие.

— Не сте първият. Знаете ли колко хора остават тук сами? Понякога децата им не идват с месеци…

— А защо е така? — питам я тихо.

Тя само поклаща глава.

— Всеки си има своите причини. Но понякога хората просто се уморяват да прощават.

Думите ѝ ме удрят като шамар. Колко пъти съм се карал с Мария за глупости? Колко пъти съм ѝ напомнял за стари грешки? Когато тя поиска помощ за развода си, аз ѝ казах: „Сама си си виновна.“ Когато племенникът ми имаше нужда от пари за уроци по математика, аз отказах — „Нека баща му да се погрижи.“

Сега лежа тук и чакам милост.

Вечерта идва бавно. През прозореца виждам как лампите на града светват една по една. В стаята е тихо, само апаратът до леглото ми бипка равномерно. В ума ми се върти един разговор отпреди години:

— Петре, ако някога имаш нужда от мен… — беше казала Мария след погребението на майка ни. — Обади се.

— Ще видим дали ще имам нужда — бях отвърнал студено.

Сега имам нужда. И тя не идва.

На следващия ден опитвам пак да ѝ звънна. Този път телефонът звъни дълго, но никой не вдига. Оставям гласово съобщение:

— Мария… Знам, че не заслужавам много от теб. Но ако можеш… Ела. Само веднъж.

Не получавам отговор.

В болницата времето тече бавно. Гледам как другите пациенти ги взимат близките им — дъщери водят майките си под ръка, синове носят чанти с дрехи на бащите си. Аз чакам сам.

Една вечер Галя сяда до мен и ми носи чай.

— Знаете ли — казва тя тихо — понякога трябва ние първи да направим крачката към прошката.

— Ами ако е късно? Ако вече сме изгубили всичко?

Тя се усмихва тъжно.

— Докато сте живи, никога не е късно.

В този момент решавам да напиша писмо на Мария. Пиша ѝ всичко — за страха си от самота, за вината, която нося, за това как съм я наранил през годините. Пиша ѝ, че я обичам, въпреки всичко.

Давам писмото на Галя да го изпрати по куриер.

Минават още два дни. Вече почти съм се примирил, че ще ме изпишат сам и ще трябва да взема такси до празния апартамент в Люлин.

На третия ден сутринта вратата се отваря рязко. Влиза Мария — уморена, с подпухнали очи и яке наопаки.

— Петре… — казва тя тихо и сякаш се дави в сълзите си. — Прочетох писмото ти.

Не мога да говоря — само протягам ръка към нея. Тя сяда до леглото ми и ме прегръща силно.

— Извинявай… За всичко… — прошепвам аз.

— И аз… — отвръща тя и двамата плачем като деца.

В този миг разбирам: понякога трябва да минеш през ада на самотата и болката, за да намериш пътя обратно към семейството си.

Сега стоя тук и се питам: Дали можем някога напълно да си простим? Или белезите от миналото ще останат завинаги между нас? Какво мислите вие — заслужава ли всеки втори шанс?