Когато се научих да казвам „не“: Лятото на езерото и границите, които ме спасиха
– Иване, пак ли ще стоиш до късно с въдицата? – гласът ми трепереше, докато гледах как мъжът ми стяга раницата за пореден път тази седмица. Бяхме дошли на езерото край Широка поляна, уж за да избягаме от всичко, а се оказа, че пак не мога да остана сама със себе си.
Майка ми звънеше всяка сутрин. „Ивана, не забравяй да провериш дали си заключила караваната. И не оставяй храната навън, ще дойдат лисици! А и защо не се обадиш на брат си? Сигурно му е скучно сам в София.“ Гласът ѝ беше като тънка нишка, която ме дърпаше обратно към всичко, от което исках да избягам.
– Мамо, моля те… – започвах аз, но тя вече беше преминала към следващата тема. Винаги така – тя говори, аз слушам. Винаги аз съм тази, която трябва да е „добрата дъщеря“, „грижовната съпруга“, „разбраното дете“.
Един следобед, докато седях на брега с книга в ръка, чух познатия звук на кола по чакъления път. Сърцето ми се сви. Не бях казала на никого къде сме точно… Но ето ги – майка ми и баща ми слизаха от колата с две чанти храна и усмивки до ушите.
– Изненада! – извика майка ми и ме прегърна така силно, че едва си поех въздух. – Решихме да ви дойдем на гости! Донесохме баница и компот.
Иван се усмихна неловко и се отдалечи към езерото. Остави ме сама с тях. Знаех, че няма да имам покой.
– Ивана, защо изглеждаш толкова уморена? Не ти ли харесва тук? – попита баща ми, докато майка ми вече подреждаше масата.
– Харесва ми… Просто… – опитах се да намеря думи. Но те не излизаха. Винаги е било така – когато трябва да кажа какво чувствам, гласът ми изчезва.
Вечерта седяхме край огъня. Майка ми разказваше как съседката Мария си е счупила крака, баща ми се оплакваше от пенсията, а Иван мълчеше. Аз гледах пламъците и усещах как нещо в мен се къса.
На следващия ден брат ми Петър пристигна с жена си и двете им деца. Караваната се напълни с шум, смях и… очаквания. „Ивана, ще направиш ли салата? Ивана, можеш ли да гледаш децата за час? Ивана, къде са чашите?“
В един момент стоях в малката кухня на караваната със сълзи в очите и нож в ръка. Чувствах се като прислужница в собствения си живот. Не издържах повече.
Излязох навън и тръшнах вратата така силно, че всички млъкнаха.
– Стига! – извиках. – Не мога повече! Това беше моето лято! Моят шанс да си почина! А вие… вие ме задушавате!
Майка ми ме гледаше като ударена. Петър се опита да се пошегува: „Айде бе, сестро, не се дръж като малко дете.“
– Не съм дете! – извиках още по-силно. – Искам просто… просто малко спокойствие! Малко уважение към моите нужди!
Настъпи тишина. Иван стоеше на няколко метра от мен с ръце в джобовете. Погледите на всички бяха вперени в мен – сякаш бях извършила престъпление.
Майка ми се приближи плахо:
– Ивана… ние само искахме да сме заедно…
– Знам – прошепнах. – Но аз имам нужда от време за себе си. Искам да бъда сама понякога. Да не съм винаги тази, която угажда на всички.
Сълзите потекоха по бузите ми. За първи път казвах това на глас. За първи път поставях граница.
След този ден нещата се промениха. Семейството ми остана още няколко дни, но вече не очакваха всичко от мен. Майка ми започна сама да мие чиниите, Петър гледаше децата си без да ме вика постоянно. Иван ме прегърна вечерта и каза тихо:
– Гордея се с теб.
Но болката остана. Чувството за вина ме глождеше – дали не ги нараних? Дали не съм лоша дъщеря?
В края на лятото седях сама на брега и гледах залеза над езерото. Вятърът носеше мирис на бор и свобода.
Питам се: Колко често жените като мен забравят себе си заради другите? Колко често ни е страх да кажем „не“, за да не разочароваме близките си? Може би е време повече от нас да се осмелят да поставят граници – дори ако това боли.