„Ти не си никоя, Мария!“ — Историята на едно момиче от провинцията, което засрами целия съд

– Мария Иванова, изправете се! – гласът на съдията ехтеше в задушната зала, а аз усещах как всички погледи се впиват в мен. Ръцете ми трепереха, но не от страх, а от гняв и унижение. Бях на двайсет и две, момиче от малкия град Лом, и стоях пред цялата съдебна зала, пълна с хора, които ме гледаха с насмешка. – Вие твърдите, че владеете десет езика? – попита съдията с иронична усмивка, а адвокатът на отсрещната страна се подсмихна под мустак.

– Да, владея ги – отвърнах тихо, но твърдо. – Мога да го докажа.

– Моля ви, нека не се излагаме – прекъсна ме съдията. – Вие сте от Лом, нали? Там хората едва български говорят, а вие ще ми разправяте за десет езика!

В този момент майка ми, която седеше на последния ред, се разплака. Виждах как баща ми стиска юмруци, а брат ми, който винаги ме е защитавал, се изправи и извика:

– Оставете сестра ми на мира! Тя е по-умна от всички тук!

Съдията го изгледа строго и заплаши да го изгони. Аз обаче не можех да се предам. Бях дошла тук, за да защитя не само себе си, но и честта на семейството си. Всичко започна преди година, когато баща ми беше обвинен несправедливо в кражба от местната фабрика. Всички в града знаеха, че той е честен човек, но някой искаше да го натопи. Аз бях единствената, която можеше да преведе важни документи, пристигнали от чужбина, които доказваха невинността му.

– Ако позволите, мога да преведа този документ на немски, английски, френски, испански, италиански, руски, турски, гръцки, сръбски и румънски – казах, като изброих езиците един по един.

Съдията се засмя:

– Добре, госпожице Иванова, преведете този пасаж на немски.

Взех документа и започнах да чета, превеждайки дума по дума. В залата настъпи тишина. След това съдията ми подаде друг документ – този път на френски. Преведох го без колебание. Следващият беше на турски. Гласът ми трепереше, но не от страх, а от увереност. Когато приключих, в залата се чу ръкопляскане. Дори адвокатът на отсрещната страна ме гледаше с изумление.

– Не съм виждал такова нещо – промълви съдията. – Момиче от Лом, което знае десет езика…

Но това не беше краят. След заседанието, когато излязохме от залата, чух как хората шепнат зад гърба ми:

– Тя сигурно е измамница. Как може да знае толкова езици? Сигурно е луда.

Вечерта вкъщи майка ми ме прегърна през сълзи:

– Марийче, защо трябваше да се излагаш така? Хората ще ни се смеят.

– Мамо, не ме е срам – отвърнах. – Ако не бях аз, татко щеше да влезе в затвора за нещо, което не е направил.

Баща ми седеше мълчаливо, а брат ми ме гледаше с гордост. Но на следващия ден, когато отидох до магазина, продавачката ме изгледа накриво:

– Ей, Марийче, да не си станала голямата работа? Сега ще ни говориш на чужди езици, а?

Сърцето ми се сви. В малкия град хората не прощават на различните. В училище винаги са ми се подигравали, че уча езици, че не искам да работя във фабриката като всички останали. Дори учителката ми по български ми беше казала веднъж:

– Мария, по-добре се научи да готвиш, отколкото да си губиш времето с тези книги.

Но аз не се отказах. Всяка вечер след работа учех – с речници, стари учебници, слушах радиостанции на чужди езици. Интернет в Лом беше слаб, но аз намирах начини. Понякога се чувствах самотна, но знаех, че трябва да се боря.

След съдебното дело баща ми беше оправдан. Семейството ни си отдъхна, но градът не забрави. Хората продължаваха да ме гледат с подозрение. Един ден, докато вървях по улицата, чух как две жени шепнат:

– Тя сигурно е вещица. Никой не може да знае толкова езици.

Вечерта, когато седнахме на масата, баща ми каза:

– Марийче, гордея се с теб. Но знам, че тук няма да ти простят. Може би трябва да заминеш за София, да намериш работа, където ще те оценят.

Майка ми се разплака:

– Не искам да те губя, дете. Но не искам и да страдаш тук.

Тогава разбрах, че трябва да направя избор – да остана и да се боря с предразсъдъците, или да тръгна към нов живот. Реших да замина. В София започнах работа като преводач. Първите месеци бяха трудни – големият град ме плашеше, хората бяха студени, а самотата ме преследваше. Но постепенно намерих приятели, които ме приемаха такава, каквато съм. Семейството ми ми липсваше, но знаех, че съм направила правилния избор.

Понякога се връщам в Лом. Хората все още ме гледат с подозрение, но вече не ми пука. Знам, че съм постигнала нещо, което никой не може да ми отнеме. А когато минавам покрай старата съдебна зала, си спомням думите на съдията: „Ти не си никоя, Мария!“

Но аз знам, че съм някой. И питам себе си: Колко още момичета като мен ще трябва да напуснат домовете си, за да докажат, че са нещо повече от това, което хората виждат? А вие какво бихте направили на мое място?