Ще бъде ли тя добра снаха?

„Виж, Симеоне, няма значение къде си я срещнал… Аз просто искам да бъдеш щастлив. Но тя—не е ли малко… разсеяна за такова сериозно нещо?“ Казах го, без да успея да скрия треперенето в гласа си, докато наблюдавах Мария, която цялата вечер не беше погледнала никого друг, освен екрана на телефона си. Седеше до сина ми на дървената маса в малката ни кухня в Люлин, със светлината на дисплея, пробляскваща по лицето ѝ, докато всички около нея се опитвахме да започнем нормален разговор.

Симеон само се усмихна и ми каза тихо: „Мамо, такова е днес времето… Всички сме с телефоните. Мария просто се притеснява.“ Но аз не можех да повярвам на това оправдание. Може ли наистина една бъдеща снаха, една българска жена, да не поддържа разговор, да не се включи в семейната вечеря, а само да кима механично, докато чете какво са ѝ написали във вайбър групата?

Дните минаваха, а аз все повече усещах отчуждението. Симеон беше станал затворен. Забелязах как вечер навежда глава, как избягва да говори за бъдещето. Ако спомена Мария, той сменя темата или става нервен. Не мога да разбера – къде се скъса връзката между нас? Майка съм му, сама го отгледах, откакто татко му почина преди десет години. Беше тихо, но щастливо семейство. И сега отведнъж – непозната в нашия дом. С режещи погледи и хладно мълчание.

„Мария, ще помогнеш ли с масата?“ – попитах я една вечер. Бяхме само тримата. „О, извинете, трябва да пратя едно съобщение.“ – отговори тя и излезе на балкона, уж говорейки по телефона. Стоях до печката, с кърпа в ръка, и усещах буца в гърлото. Това ли е бъдещето? Семейна топлина, пара от манджата, смях и шум – заменени от електроника и отчуждение?

Скоро Симеон ми съобщи, че ще се женят. Без да ме пита. Без да ме пита! Аз съм тази, която ще им помогне финансово, ако се роди дете, аз съм тази, която ще трябва да тича между работата и супата, когато Мария има важна онлайн среща, а не може да гледа бебето. „Решихме го, мамо. Обичаме се. Не ни трябват големи сватби, ще подпишем, само най-близки хора.“ После, шепнейки, „Моля те, опитай се да я приемеш…“

Опитах. Наистина. Един уикенд реших да ида при тях, след като се преместиха на квартира във „Възраждане“. Купих сладки, боядисах косата си. „Мерси, много сте мила“—Мария бе любезна, но дистанцирана. Оставаше все унесена в своя виртуален свят. Влязох в кухнята; чашите от сутринта още стояха в мивката, натрупан прах по рафтовете със сувенири. Семейният уют, за който мечтаех за Симеон, просто отсъстваше.

Веднъж, когато Симеон отиде да изхвърли боклука, реших да поговоря с Мария. „Наистина ли искаш да си част от нашето семейство? Знаеш ли какво означава това?“ Тя въздъхна: „Г-жо Кирилова, знаете ли, аз съм от Семинарията, в голямо семейство… Но всички вече живеят така. На мен ми е трудно да ви разбирам…“

Толкова ли е трудно да се протегнеш към другия?

Дойде и денят на сватбата. Без ритуали, почти без гости – само две приятелки на Мария и двама братовчеди на Симеон. Когато ги гледах как се подписват, усещах всичко като сцена от някаква бездушна пиеса. След това години минаха в напрежение. Мария роди, а аз се надявах, че майчинството ще я промени, ще я свърже с живота така, както жените тук са свързани – чрез обич, работа, споделени тревоги. Но вместо това тя нае детегледачка, за да може да работи дистанционно от вкъщи. „Баба, ела да видиш какво може да прави телефонът ми!“ – прочувам гласа на внучката си Виктория, но когато пристъпя, виждам само, че всички още гледат екраните – майката, детето, даже и синът ми вече се е примирил с това.

Веднъж не издържах. Казах му: „Сине, това ли наричаш семейство? Това ли е животът, който мечтаеше – всеки сам, без приказки, без смях?“

Той ме погледна уморено: „Мамо… такива сме вече. Това е нормално…“

Но питам ви – трябва ли това да е нормално? Кога загубихме близостта, уюта, онази простичка радост да вечеряме заедно и да си разкажем кой как е прекарал деня? Не казвам, че Мария е лоша. Млада жена е, обича сина ми, грижи се за детето. Но ежедневието ѝ е другаде. Не е ли така при още много семейства в България днес? Само аз ли чувствам тази вина, тази болка, че не успях да я приема напълно – или тя така и не протегна ръка към нас? Боли ме за времената, когато бяхме истинско семейство.

И накрая се чудя: Къде сбъркахме? Или просто така се развива светът? Може ли днес истинската близост да просъществува или ще я загубим завинаги? Кажете ми вие, греша ли аз, че още се надявам един ден да намерим път един към друг?