„Ако имаше съвест, поне чиниите щеше да измиеш“: Историята на една българска майка и битката ѝ за уважение

– Ако имаше поне малко съвест, щеше да измиеш чиниите! – гласът ми трепереше, докато гледах как Петя, снаха ми, се изтяга на дивана с телефона в ръка. В кухнята се трупаха мръсни съдове, а аз – на 49, с болки в кръста и умора, която не помнех откога не ме е напускала – се чувствах като прислужница в собствения си дом.

Петя не реагира. Дори не ме погледна. Само прехапа устни и продължи да скролва из социалните мрежи. Синът ми, Димитър, се появи на вратата и ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

– Мамо, пак ли започваш? – каза той тихо, но твърдо. – Остави я. Тя е уморена.

Уморена? Аз не бях ли уморена през всичките тези години? Когато баща му ни напусна, Димитър беше само на три. Тогава нямах право да съм уморена. Работех на две места – сутрин в детската градина като помощник-възпитателка, вечер чистех офиси. Вечерта, когато всички спяха, миех чиниите и плачех без глас. Защото нямах време за сълзи.

Съпругът ми – Георги – си тръгна една вечер през ноември. Беше студено, а аз държах Димитър в скута си и го люлеех. Георги хвърли куфара си до вратата и каза: „Писна ми! Само искате! Пари, внимание… Аз човек ли съм или банкомат?“ После излезе и повече не се върна. Чух по-късно, че живее с някаква Мария от счетоводството. Не ми пукаше за него. Но ме болеше заради сина ми.

Отгледах Димитър сама. Научих го да бъде честен, да помага вкъщи, да уважава труда на другите. Когато завърши университета и започна работа в София, се гордеех с него. После доведе Петя – млада, красива, но с навици на принцеса. Първите месеци се опитвах да я приема. Готвех любимите ѝ ястия, купувах ѝ сладкиши от пазара. Но тя рядко казваше „благодаря“. Не пипаше нищо вкъщи – нито прахосмукачка, нито парцал за пода.

Една вечер седяхме на масата. Аз сипвах супа, а Петя отново беше с телефона.

– Петя, ще помогнеш ли поне да отсервираш? – попитах я тихо.

Тя въздъхна тежко:

– Ама защо все аз? Нали ти си домакинята тук?

Димитър я погледна укорително:

– Мамо, остави я! Не е свикнала така.

Тогава не издържах:

– А ти свикнал ли си да гледаш майка си като слугиня? Аз ли те научих на това?

Той стана рязко от масата:

– Мамо! Престани! Само се караш и тровиш атмосферата! Опитвам се да имам семейство, а ти го рушиш!

Тези думи ме удариха като шамар. Аз руша семейството му? Аз, която дадох всичко за него? Станах и избягах в стаята си. Цяла нощ не мигнах. Спомнях си как Димитър беше малък и ме прегръщаше силно: „Мамо, ти си най-добрата!“ А сега… Сега бях врагът.

На следващия ден Петя излезе с приятелки на кафе. Аз останах сама вкъщи. Гледах снимките по стената – Димитър като абитуриент, първият му учебен ден… Сълзите сами потекоха. Не заради чиниите. Не заради Петя. А заради това чувство на ненужност, което ме задушаваше.

Вечерта Димитър се прибра сам. Влезе тихо в кухнята и ме видя да мия чинии.

– Мамо… – започна той плахо.

– Какво? – попитах без да го поглеждам.

– Знам, че ти е трудно… Но моля те, опитай се да приемеш Петя такава, каквато е.

Оставих чинията във водата и се обърнах към него:

– А ти ще приемеш ли мен такава, каквато съм? Или вече съм само пречка?

Той замълча дълго.

– Не си пречка… Просто… Искам всички да сме добре.

– Всички ли? Или само ти?

Той не отговори.

Минаха дни. Петя продължаваше да не помага вкъщи. Аз се затворих в себе си. Започнах да излизам повече – разходки в парка, срещи със съседки. Един ден срещнах стара приятелка – Марияна.

– Как си? – попита ме тя.

– Самотна – признах си аз.

– Защо не поговориш открито със сина си? Кажи му как се чувстваш!

Вечерта събрах смелост и седнах с Димитър на масата.

– Сине… Знам, че вече имаш свое семейство. Но аз още съм тук. Искам уважение. Не искам благодарности или подаръци – само уважение към труда ми и към мен като човек.

Той ме погледна дълго:

– Мамо… Извинявай. Не съм разбирал колко ти е тежко.

Петя влезе в кухнята точно тогава.

– Какво става?

Димитър я погледна сериозно:

– Петя… Моля те, помогни понякога на мама. Тя заслужава уважение.

Петя сви рамене:

– Добре…

Не знам дали нещата ще се променят напълно. Но поне вече знаят как се чувствам.

Понякога се питам: Кога децата забравят жертвите на родителите си? И има ли място за майката в новото семейство или тя остава само спомен от миналото?