„Ако утре няма пари, всичко свършва“ – Историята на Даниела

„Даниела, ако утре няма пари, всичко свършва! Не ме интересува как ще ги намериш!“ – думите на Стефан още кънтяха в ушите ми, докато стоях в тъмния коридор на панелката ни в Люлин. Беше късно, навън валеше, а аз се чудех какво по дяволите се случи с живота ми. Само преди година се смеехме на същия този диван, мечтаехме за общ дом и деца. А сега… сега любовта ни се измерваше в левове.

– Стефане, не мога просто така да извадя две хиляди лева от въздуха! – гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам силна.
– Виж, Даниела, писна ми да живея от заплата до заплата. Или ще намериш парите, или си тръгвам. – Той не ме погледна дори. Беше се втренчил в телефона си, сякаш аз вече не съществувах.

В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Родителите ми отдавна не одобряваха връзката ни. Майка ми казваше: „Този човек мисли само за себе си, Даниела!“, а баща ми мълчеше и стискаше устни. Но аз не ги слушах. Обичах Стефан. Или поне така си мислех.

Седнах на кухненската маса и зарових лице в ръцете си. В главата ми се въртяха варианти – да звънна на леля Мира и да поискам заем? Да заложа златния синджир от бала? Или да се обадя на шефката и да поискам аванс? Всичко ми се струваше унизително. Но още по-унизително беше да гледам как човекът, когото обичам, ме поставя пред такъв избор.

Телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Дани, добре ли си? – гласът ѝ беше тревожен.
– Да, мамо… Просто…
– Пак ли е за пари?
Мълчах. Тя въздъхна тежко.
– Ела си у дома за малко. Ще поговорим.

Не отидох. Не можех да понеса погледа ѝ – този на разочарование и болка. Вместо това цяла нощ обикалях из апартамента, броях стотинки и се чудех как стигнахме дотук. На сутринта Стефан вече беше станал и се приготвяше да излезе.
– Намери ли парите? – попита сухо.
– Не… Но ще говоря с шефката днес.
– Добре. Ако не стане, знаеш какво следва.

В офиса всички бяха напрегнати – поредното съкращение дебнеше зад ъгъла. Събрах смелост и почуках на вратата на г-жа Николова.
– Госпожо Николова… Може ли аванс?
Тя ме изгледа строго през очилата си.
– Даниела, знаеш какво е положението. Ако дам на теб, трябва да дам на всички. Не мога.

Излязох със сълзи в очите. Чувствах се като провал – като дете, което е разочаровало всички около себе си. На обяд звъннах на леля Мира.
– Мило дете… Знаеш, че ако имах, щях да ти дам. Но и аз едва връзвам двата края…

Вечерта се прибрах със свито сърце. Стефан ме чакаше с куфар до вратата.
– Ясно ми е – каза той тихо. – Не можеш да ми помогнеш. Аз си тръгвам.
– Стефане… Моля те…
– Не мога повече така, Даниела. Омръзна ми да се боря сам.

Гледах го как затваря вратата след себе си и усещах как нещо у мен умира. Не беше само любовта – беше и надеждата, че някой ден ще бъда достатъчна за някого. Прекарах нощта сама, с мислите си и с празнотата в гърдите.

На следващия ден майка ми дойде без предупреждение.
– Даниела… – прегърна ме силно. – Знаеш ли кое е най-важното? Да не предаваш себе си заради никого. Пари се намират, но достойнството – не винаги.

Седяхме дълго мълчаливо. После тя ми разказа как навремето баща ми я бил оставил заради дългове, но после се върнал при нея, когато разбрал какво е изгубил.
– Понякога трябва да оставиш някой да си тръгне, за да разбереш колко струваш – каза тя тихо.

Минаха седмици. Болката намаляваше бавно, но все още усещах празнината. Започнах да излизам повече с приятелки, да ходя на разходки в Южния парк, да чета книги и да мисля за себе си. Един ден срещнах Стефан случайно пред метрото. Изглеждаше уморен и по-стар.
– Как си? – попита той неловко.
– Добре съм… Научих много за себе си – отвърнах спокойно.
Той кимна и замълча.
– Понякога човек трябва да загуби всичко, за да разбере кое е важно – прошепна той и тръгна по пътя си.

Сега знам: любовта не трябва да бъде ултиматум или сделка. Дали бих могла пак да обичам така? Или вече съм научила урока си завинаги?

Кажете ми – струва ли си да жертваш себе си заради някого? Или истинската любов не поставя условия?