Апартамент за сина, горчивина за мен: История за развод, ревност и ново начало

– Не мога да повярвам, че пак си позволил това! – гласът на Ивелина пронизваше стените на апартамента, докато аз стоях на прага, с чанта в ръка и сърце, което туптеше до пръсване.

Петър, синът ми, се беше свил на дивана и стискаше телефона си. Бившият ми съпруг, Станимир, стоеше между нас като стена – висок, мълчалив, с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна. Сега само ме ядосваше.

– Апартаментът е за Петър! – изрече той твърдо. – Това е неговото бъдеще.

– А моето бъдеще? – изсъска Ивелина. – Ти мислиш ли за мен? За нашето дете?

Петър ме погледна с онези очи, които винаги търсеха одобрение. Усетих как гневът ми се смесва с безсилие. Не исках да съм тук. Не исках да слушам чужди спорове за неща, които касаят само моето дете.

– Мамо, може ли да си тръгнем? – прошепна той.

– Разбира се, миличък – отвърнах и го прегърнах през рамо.

Излязохме на стълбището. Въздухът беше тежък от миризмата на готвено и цигари. Петър мълчеше. Аз също. Знаех, че ако проговоря, ще избухна.

Когато стигнахме до улицата, телефонът ми иззвъня. Мария – бившата ми свекърва. Винаги сме били близки. Тя беше като майка за мен през годините със Станимир. Но напоследък нещо се беше променило.

– Здравей, Цвети – гласът ѝ беше хладен. – Чух какво е станало. Можеш ли да дойдеш утре? Трябва да поговорим.

– Добре – казах тихо и затворих.

Петър ме погледна въпросително.

– Баба ти иска да ме види. Ще отида сама.

Той кимна и се прибра в стаята си. Аз останах в коридора и се облегнах на стената. Защо всичко трябваше да стане толкова сложно? Защо не можехме просто да мислим за Петър?

На следващия ден отидох при Мария. Посрещна ме с чаша кафе и студена усмивка.

– Цвети, знаеш колко обичам Петър – започна тя. – Но не мислиш ли, че прекалено много го глезите? Апартамент на 18 години? Какво ще научи така?

– Това беше решение на баща му – отвърнах спокойно. – Аз само искам Петър да има сигурност.

– А Ивелина? Тя е бременна. Станимир трябва да мисли и за новото си семейство.

Почувствах как кръвта ми кипва.

– Петър също му е дете! Не може просто да го забрави!

Мария въздъхна тежко.

– Цвети, не искам да се караме. Но трябва да разбереш – времената са трудни. Всички сме напрегнати.

В този момент осъзнах колко сама съм останала. Преди имах Мария до себе си – сега тя беше на страната на сина си и новата му жена. А аз? Аз бях просто „бившата“.

Вечерта седнах до Петър на дивана.

– Как си? – попитах го тихо.

Той сви рамене.

– Не знам… Всички се карат заради мен. Чувствам се виновен.

Прегърнах го силно.

– Никога не се чувствай виновен за това, че някой те обича или иска най-доброто за теб.

Той се разплака. За първи път от години го видях толкова уязвим. Сълзите му капеха по рамото ми, а аз се опитвах да не плача с него.

Дните минаваха в напрежение. Ивелина звънеше на Станимир по десет пъти на ден. Мария ме избягваше. А аз се опитвах да запазя нормалност заради Петър – училище, уроци по китара, срещи с приятели…

Една вечер Станимир дойде пред входа ни.

– Може ли да поговорим?

Излязох навън. Беше студено и влажно.

– Цвети… Съжалявам за всичко това. Не исках да става така…

– Не е нужно да ми се извиняваш – прекъснах го. – Просто бъди до Петър. Той има нужда от теб.

Станимир кимна и избърса очите си с ръкав.

– Ивелина… тя е много несигурна. Страхува се, че ще изгуби всичко…

– А аз? Аз вече изгубих всичко! – извиках през сълзи.

Той ме погледна дълго и тъжно.

– Не си сама, Цвети…

Но аз се чувствах по-сама от всякога.

С времето напрежението утихна малко. Ивелина прие апартамента като неизбежен факт. Мария започна пак да ми звъни от време на време – макар че вече нищо не беше същото между нас.

Петър започна нов живот в новия си дом. Аз останах в стария апартамент с празните стаи и спомените за едно семейство, което вече го няма.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Кога любовта се превръща в битка? Кога семейството става поле на война вместо пристан? Може ли някога пак да бъдем истински щастливи или само ще носим белезите на миналото?