Апартаментът, който раздели семейството ми

– Мамо, не мислиш ли, че вече е време да ми прехвърлиш апартамента? – гласът на сина ми, Димитър, прозвуча остро в малката кухня, докато разбърквах кафето си. Ръката ми леко потрепери, а лъжичката издрънча по чашата.

– Защо толкова бързаш, Мите? – опитах се да запазя спокойствие, но усещах как напрежението се натрупва между нас. – Апартаментът е моят дом. Още не съм готова да се разделя с него.

Мария, съпругата му, която стоеше до прозореца и нервно въртеше телефона си, се намеси:

– Не става въпрос само за теб, лельо Елена. Ние с Димитър имаме нужда от сигурност. Искаме да създадем семейство, а наемите в София са безумни.

Погледнах я – млада, красива жена с остър поглед и твърд характер. Знаех, че тя е тази, която подтиква сина ми към тази стъпка. Откакто се ожениха преди две години, усещах как Димитър се отдалечава от мен. Винаги сме били близки – след като баща му почина, останахме само двамата. Аз го отгледах сама, жертвах всичко за него. А сега той искаше да ми вземе единственото сигурно нещо в живота ми.

– Не съм казала, че няма да ви помогна – отвърнах тихо. – Но апартаментът е моята застраховка. Ако нещо се случи…

– Мамо! – прекъсна ме Димитър. – Ти винаги мислиш най-лошото! Ние сме ти семейство. Защо не ни вярваш?

Погледнах го и видях в очите му не момчето, което държах за ръка на първия учебен ден, а мъж, който вече не ме разбираше. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах.

– Не става въпрос за доверие – прошепнах. – Просто… не съм готова.

След този разговор в къщата настъпи ледена тишина. Димитър и Мария започнаха да идват все по-рядко. Телефонът ми мълчеше с дни. Когато все пак се обаждаха, разговорите бяха кратки и студени.

Една вечер получих писмо от адвокат. Мария беше подала молба за делба на имущество – настояваше, че като снаха имала право на част от апартамента, защото Димитър бил единствен наследник. Четях редовете и не можех да повярвам – моето момче беше позволил на жена си да ме съди за дома ми.

Съседката ми Иванка ме намери разплакана на пейката пред блока.

– Елена, какво става? – попита тя загрижено.

– Синът ми… иска да ми вземе апартамента – изхлипах аз.

– Не си първата, мила. В днешно време децата само чакат родителите им да остареят…

Думите ѝ ме удариха като шамар. Наистина ли бях станала излишна? Всичко ли се свеждаше до един апартамент?

В следващите седмици започнах да давам жилището под наем на студенти. Не беше лесно – шумни купони, разбити ключалки… Но поне знаех, че апартаментът е мой и никой няма да ме изгони от него.

Димитър спря да ми говори. Мария ме блокира във „Фейсбук“. На Коледа останах сама – само телевизорът ми правеше компания. Гледах снимките от миналото: Димитър като малък с усмивка до уши; аз и той на морето; тримата с баща му на пикник в планината…

Една вечер получих съобщение от Димитър: „Мамо, защо ни мразиш толкова?“. Прочетох го десетки пъти. Как можех да му обясня, че не ги мразя? Че просто се страхувам да не остана без нищо? Че цял живот съм давала и сега искам поне малко сигурност за себе си?

Събрах смелост и му писах: „Не ви мразя. Просто не мога да дам всичко от себе си повече. Искам да бъда майка ти, а не банкомат.“

Отговор така и не получих.

Минаха месеци. Веднъж го видях случайно в магазина – беше с Мария и малко момиченце. Дъщеря им… внучката ми! Сърцето ми се сви от болка и радост едновременно. Исках да ги прегърна, но те ме подминаха без дума.

Вечер лежа сама в леглото и се чудя: Къде сбърках? Трябваше ли да дам апартамента? Или трябваше по-рано да поставя граници? Какво струва повече – един дом или едно семейство?

Може би има други майки като мен… Как бихте постъпили в моята ситуация? Ще намерим ли някога път обратно един към друг?