Апартаментът на тъщата и цената на семейното доверие

— Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме, — изкрещях аз, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Мъжът ми, Димитър, седеше срещу мен, с глава в ръцете си. А свекърва ми, леля Гинка, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш разговорът не я засяга.

— Мариела, не е нужно да се караме. Всичко ще се нареди, ще видиш — опита се да ме успокои Димитър, но думите му увиснаха във въздуха.

Преди шест месеца животът ни изглеждаше подреден. Обичах работата си като учителка в гимназията и макар че майчинството ме изпълваше с радост, броях дните до завръщането си. Малката ни дъщеря, Лилия, беше само на година и половина и не исках да я давам на ясла толкова рано. Димитър работеше като счетоводител и макар че не живеехме в разкош, имахме стабилни доходи. Решихме да наемем детегледачка — скъпо удоволствие, но вярвахме, че си струва.

Тогава леля Гинка дойде с „блестяща“ идея. Седеше на дивана в хола ни, с ръце скръстени на гърдите и онзи поглед, който не търпи възражения.

— Защо да давате парите си на чужда жена? — каза тя. — Дайте ми спестяванията си за две години напред. Аз ще гледам Лилия. А като жест на благодарност ще прехвърля апартамента си на нейно име. Така ще знаете, че всичко остава във вашето семейство.

Димитър веднага се усъмни:

— Мамо, сигурна ли си? Това е голяма стъпка.

— Сигурна съм! — отсече тя. — Кой друг ще се грижи по-добре за внучката ми?

Аз бях разкъсана между облекчение и тревога. Спестяванията ни не бяха малко — бяхме ги трупали за ремонт и евентуално ново жилище. Но идеята Лилия да има собствен апартамент звучеше като сигурна инвестиция.

След безсънни нощи и безкрайни разговори решихме да ѝ се доверим. Прехвърлихме ѝ парите — 18 000 лева. Леля Гинка започна да гледа Лилия всеки ден. Първите седмици всичко вървеше добре — детето беше щастливо, а аз се върнах на работа с леко сърце.

Но скоро започнаха проблемите. Леля Гинка беше строга — прекалено строга. Забраняваше на Лилия да гледа любимите си анимации, караше я да яде само супи и зеленчуци, а ако детето плачеше, ѝ казваше: „Големите момичета не реват!“ Вечер Лилия се прибираше мълчалива и затворена в себе си.

— Мамо, защо баба не ми дава да рисувам? — попита ме веднъж Лилия със сълзи в очите.

Сърцето ми се късаше. Опитах се да говоря с леля Гинка:

— Моля те, остави я да бъде дете. Не е нужно всичко да е по твоя начин.

Тя ме изгледа студено:

— Ако не ви харесва, намерете си друга детегледачка. Но парите няма да ви върна.

Димитър се ядоса:

— Мамо, обеща апартамента! Кога ще го прехвърлиш?

— Ще видим — отвърна тя уклончиво. — Не бързайте толкова.

Минаха месеци. Лилия ставаше все по-нещастна. Аз се чувствах виновна и безсилна. Започнахме да търсим начини да прекратим тази агония. Говорихме с адвокат — оказа се, че нямаме никакви гаранции за апартамента. Всичко беше устна уговорка.

Една вечер Димитър се прибра пребледнял:

— Мариела… Мама е заложила апартамента за заем! Оказва се, че има дългове…

Светът ми се срина. Как можеше да ни предаде така? Как можехме да сме толкова наивни?

Отидох при леля Гинка разярена:

— Как можа? Това беше за Лилия! Защо ни излъга?

Тя само сви рамене:

— Всеки гледа себе си, Мариела. И аз имам нужда от сигурност.

В този момент разбрах колко крехко е доверието в едно семейство. Парите ги нямаше, апартаментът беше под въпрос, а най-лошото — Лилия беше травмирана от цялата ситуация.

Сега стоя тук и се чудя: заслужаваше ли си всичко това? Кога парите и имотите станаха по-важни от децата ни? Ще мога ли някога отново да вярвам на близките си?