Апостолът, който изяде дома ни – докъде стига търпението на едно семейство?

„Пак ли той?!“ – мисълта ми се забива като пирон в слепоочието ми, докато чувам дръжката на входната врата да се върти. Не е нужно да поглеждам през шпионката – знам, че е Апостол, тъстът ми. Още преди да съм се изправил от дивана, вече чувам тежките му стъпки в коридора и познатото дрънчене на ключове.

– Добър ден, деца! – провиква се той с онази самоуверена усмивка, сякаш домът ни е неговият втори апартамент.

Жена ми, Мария, изскача от кухнята с престорена радост:
– Здравей, тате! Как си днес?

Аз само кимам и се опитвам да скрия раздразнението си. Апостол не чака покана – директно отива към хладилника. Отваря го с такова чувство за собственост, че чак ме заболява. Вади последните две кюфтета от вчерашната вечеря, сипва си айрян и сяда на масата.

– Много сте зле с пазаруването – отбелязва той между две хапки. – Навремето хладилникът ни беше винаги пълен.

Преглъщам обидата. Не е лесно да издържаш семейство с две деца в София, особено когато цените хвърчат нагоре всеки месец. Но Апостол не го интересува това. За него всичко е въпрос на навик и право.

Децата се прибират от училище и веднага разбират, че дядо е тук – по празната чиния на масата. Синът ми Даниел ме поглежда с онзи тъжен поглед:
– Тате, пак няма кюфтета…

Мария ме гали по рамото:
– Недей така, той е самотен… Откакто мама почина, няма с кого да си говори.

– А ние? – избухвам аз тихо. – Ние кога ще имаме време за себе си? Кога ще вечеряме спокойно?

Тя въздиша и избягва погледа ми. Знам, че й е трудно – обича баща си, но усеща напрежението между нас. Вечерта минава в мълчание. Апостол гледа новините на висок глас, коментира политиката и не забелязва как всички се свиват по ъглите на стаята.

На следващия ден историята се повтаря. И по-следващия. Вече не издържам. Започвам да се прибирам по-късно от работа, само и само да избегна срещата с него. Децата също намират извинения да стоят повече при приятели.

Една вечер, когато Апостол най-сетне си тръгва, Мария затваря вратата след него и се обръща към мен:
– Не мога да го изгоня… Той е баща ми.

– А аз? Аз съм ти съпруг! Това вече не е нашият дом, Мария. Чувствам се като гост в собствения си живот.

Тя се разплаква. Прегръщам я, но усещам пропастта между нас. Семейството ни се разпада под тежестта на чуждото присъствие.

Седмица по-късно решавам да говоря с Апостол. Каня го на кафе в близкото кафене.

– Апостоле, трябва да поговорим сериозно – започвам аз.

Той ме гледа подозрително:
– Какво има?

– Обичаме те и винаги си добре дошъл… Но напоследък идваш всеки ден. Децата нямат време за себе си, Мария е изморена… Аз също.

Той свива рамене:
– Сам съм вкъщи. Какво да правя? Да стоя и да гледам стените?

– Може би… можеш да идваш по-рядко? Или поне да ни предупреждаваш?

В очите му проблясва болка и гордост едновременно:
– Значи ви преча… Добре, няма да ви безпокоя повече.

Връщам се у дома със смесени чувства. Мария ме гледа с надежда:
– Как мина?

– Не знам… Мисля, че го нараних.

Следват няколко дни тишина. Апостол не идва. Хладилникът е пълен, вечеряме заедно, децата са щастливи… но Мария е замислена. Един следобед тя получава обаждане от болницата – баща й е приет със сърдечна криза.

Втурваме се натам. Виждам го бледен и слаб в болничното легло. Хващам ръката му:
– Извинявай… Не исках да те нараня.

Той ме гледа уморено:
– Просто исках да бъда част от семейството ви…

В този момент осъзнавам колко тънка е границата между личното пространство и самотата на възрастния човек. След изписването му започваме да го каним у дома по определени дни – правим специални вечери заедно, а останалото време оставяме за нашето семейство.

Но понякога нощем се питам: „Дали постъпих правилно? Можех ли да бъда по-търпелив? Кога помощта към родителите преминава в жертване на собственото щастие?“

Как бихте постъпили вие? Къде бихте поставили границата?