Баба Мария и невидимата ѝ обич: История за жертви, самота и надежда

— Мамо, пак ли ще се месиш? — гласът на сина ми Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до печката, бърках супата за малкия Алекс, а ръцете ми леко трепереха. Не знаех какво да отговоря. Бях свикнала да съм нужна, да помагам, да съм част от живота им. Но напоследък усещах как стените между нас стават все по-дебели.

Преди години работех като частна детегледачка — водех първолаци на уроци, учех ги да четат, да пишат, да мечтаят. Родителите ме уважаваха, децата ме обичаха. Имах допълнителен доход, чувствах се полезна. Но когато Петър реши да се ожени за Даниела и да се преместят в нашия апартамент с малкия Алекс, всичко се промени.

— Мамо, ще е по-лесно така — каза ми тогава Петър. — Ще помагаш с Алекс, а ние ще можем да работим спокойно.

Съгласих се без колебание. Обичах внука си повече от всичко. Сутрин ставах първа — приготвях закуска, гладех дрехите на всички, чистех, готвех. Алекс ме наричаше „моята слънчева баба“. Вечер му четях приказки, а той заспиваше в прегръдките ми.

Но с времето Даниела започна да ме гледа с подозрение. Чувах я как шепне по телефона: „Тя пак му дава шоколад… Не знам дали не го разглезва.“ Петър все по-рядко разговаряше с мен. Вечерите минаваха в мълчание — аз в кухнята, те пред телевизора.

Един ден Алекс се разплака:
— Бабо, защо мама не иска да играя с теб?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа на това малко момче, което беше целият ми свят.

Скоро започнаха дребни забележки:
— Мария, не слагай толкова сол.
— Мария, Алекс трябва да си ляга по-рано.
— Мария, не пипай прането, ще го оправя аз.

Понякога чувах как Даниела говори на Петър:
— Твоята майка не разбира граници. Не сме деца вече.

Опитвах се да не им преча. Започнах да излизам повече — разходки в парка, срещи с приятелки. Но всяко завръщане вкъщи беше като стъпване на чужда територия. Алекс все по-рядко търсеше компанията ми — родителите му го записаха на уроци по английски и плуване. Аз оставах сама в празната кухня.

Една вечер чух как Даниела казва на Петър:
— Трябва да говорим с майка ти. Не можем вечно така.

На следващия ден ме извикаха в хола. Седнах срещу тях — двама възрастни хора, които някога бях люляла на ръце.

— Мамо — започна Петър, — мислим, че е време да поживееш малко за себе си. Алекс вече е голям, ние се справяме.

Даниела кимна:
— Може би ще ти е по-добре на вилата в Банкя? Там е спокойно.

Сълзите напираха в очите ми, но не исках да ги видят. Усмихнах се насила:
— Разбира се, деца. Щом така мислите…

Събрах багажа си за една вечер. Алекс дойде при мен:
— Бабо, ще ми липсваш.

Прегърнах го силно:
— И ти на мен, слънчице.

Вилата беше тиха и пуста. Първите дни плаках непрекъснато. После започнах да плета пуловери за Алекс — все още вярвах, че ще ме потърсят. Но телефонът мълчеше. Понякога Петър звънеше набързо:
— Как си, мамо? Добре ли си? Нямаме много време…

Съседката ми баба Станка ме канеше на кафе:
— Марийке, защо не идеш при тях? Ти си им майка!

Но аз знаех — вече бях излишна.

Минаха месеци. Алекс порасна — виждах снимки във Фейсбук: първи учебен ден, рожден ден… На нито една не бях поканена.

Една вечер седях сама пред прозореца и гледах светлините на София. В главата ми кънтяха думите на Петър: „Мамо, поживей малко за себе си.“ Но какво означава това за жена като мен? Цял живот съм живяла за другите — за децата си, за внука си… А сега?

Понякога си мисля: дали някога ще разберат колко боли да си невидим? Дали ще оценят всичко, което направих за тях? Или съдбата на българската баба е винаги да бъде обичана само когато е нужна?

Как мислите — заслужава ли една майка и баба уважение и обич дори когато вече не е необходима? Или това е просто част от живота ни?