Баба Мария и спестовната любов: Когато парите не могат да заменят прегръдката

— Бабо, пак ли само книжка за банката? — гласът на малкия Даниел прозвуча разочаровано, докато държеше в ръка плика, който му подадох. В стаята се разнесе тишина, прекъсвана само от тихото цъкане на стенния часовник. Сърцето ми се сви — пак ли не успях да ги зарадвам?

Винаги съм вярвала, че най-важното е да осигуря бъдещето на децата и внуците си. Израснах в малко село до Пловдив, където майка ми броеше стотинките за хляб, а баща ми работеше на полето от тъмно до тъмно. Научиха ме, че парите не растат по дърветата и че трябва да мислиш за утре. Затова, когато се родиха моите три внучета — Даниел, Ива и Петър — реших, че най-големият подарък ще е спестовна книжка за всеки от тях. Всеки рожден ден и Коледа им давах плик с вноска по сметката им. Мислех си: „Когато пораснат, ще ми благодарят. Ще имат за образование, за дом, за мечти.“

Но с годините забелязах как очите им губят блясък при срещите ни. Виждах как приятелчетата им получават играчки, телефони, велосипеди, а моите внучета само кимаха учтиво и прибираха плика в джоба си. Дъщеря ми Елена веднъж ми каза:

— Мамо, децата са деца. Искат да се радват сега, не след години. Не можеш да купиш обич с пари.

— Но аз ги обичам! — възразих аз. — Искам да им дам сигурност!

— А те искат теб — отвърна тя тихо.

Тези думи ме преследваха дълго. Започнах да се питам дали не греша. Но как да се откажа от навика си? Как да пренебрегна страха си от бедност и несигурност? Всяка вечер броях стотинките в портмонето си и си мислех: „Ако не им дам това, което аз нямах, няма ли да ме обвиняват един ден?“

Един ден, когато Даниел навърши десет години, реших да направя изключение. Купих му топка — хубава, кожена топка с цветовете на любимия му отбор. Когато му я подадох, очите му светнаха:

— Бабо! Това е най-хубавият подарък!

Сърцето ми се стопли. Но вечерта Елена ми се обади:

— Мамо, благодаря ти за жеста, но не искам да харчиш излишно. Знам колко трудно ти е било.

— Но той беше щастлив… — прошепнах аз.

— Да, но не искам да се чувстваш виновна или притисната.

В този момент осъзнах колко сложни са отношенията ни. От една страна — желанието ми да дам сигурност; от друга — нуждата на децата от радост тук и сега. А между нас — пропаст от неразбиране.

Скоро след това Петър започна да избягва срещите ни. Ива се затвори в себе си и рядко ми звънеше. Опитах се да говоря с тях:

— Иво, защо не идваш вече при баба?

— Защото винаги говориш само за пари и спестявания… А аз искам просто да си поговорим за училище или за момчето, което харесвам…

Тези думи ме удариха като шамар. Не бях ли аз тази, която винаги казваше: „Парите не са всичко“? Как се превърнах в човек, който мисли само за тях?

Започнах да се променям. Започнах да каня внучетата на разходки в парка, на сладолед или просто на приказки у дома. Понякога им носех малки подаръчета — книга, шоколадче или просто картичка с послание. Виждах как постепенно се връща усмивката им.

Но раната остана. На едно семейно събиране чух как Петър казва на майка си:

— Баба Мария вече е различна… Но още ме боли за всички онези празници без подаръци.

Сълзи напълниха очите ми. Разбрах, че някои грешки не могат да се поправят напълно. Може би ще ми простят един ден. Може би ще разберат защо съм избрала този път.

Сега седя сама в кухнята си и гледам старите снимки на внучетата. Чудя се: дали сигурността може да замени топлината? Дали някога ще ми простят? Или ще остана бабата със спестовната книжка — жената, която избра бъдещето пред настоящето?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по различен начин? А вие какво бихте избрали — сигурността или радостта тук и сега?