Баба ме принуди да деля апартамента си с брат ми – мислех, че се шегува, но всичко се превърна в кошмар
„Няма да намеря покой, докато не видя двамата си внуци заедно под един покрив.“ Гласът на баба ми звучи в главата ми като проклятие. Стоях в хола на малкия си двустаен апартамент в Люлин, стискайки телефона, а по бузите ми се стичаха сълзи от яд. Брат ми – Калоян – беше на прага с два огромни сака и онзи негов вечен, леко насмешлив поглед, който винаги ме е дразнил.
– Е, Мария, ще ме пуснеш ли, или да спя на стълбището? – попита той с престорена невинност.
– Влизай – изсъсках през зъби. – Но това не значи, че ще ти сервирам кафе всяка сутрин.
Той се засмя и влезе, сякаш винаги е бил тук. А аз се почувствах като натрапник в собствения си дом.
Историята започна преди три месеца, когато баба ни – Станка – се разболя тежко. Тя беше стожерът на нашето семейство, единствената, която държеше мен и Калоян в някакви отношения. Родителите ни починаха рано, а ние останахме при нея в едно малко село до Пазарджик. Аз бях отличничката, която избяга в София, за да учи и работи. Калоян остана при баба, уж да ѝ помага, но повече време прекарваше по кафенетата с приятели.
Когато баба се влоши, аз се върнах при нея. В болничната стая тя хвана ръката ми:
– Марийче, обещай ми нещо… Не оставяй брат си сам. Той няма никого освен теб.
– Бабо, той е голям човек! Да си намери работа, да си стъпи на краката…
– Не така! Вие сте едно семейство. Когато мен няма да ме има… – очите ѝ се напълниха със сълзи.
Не можех да ѝ откажа. Обещах ѝ. И сега Калоян стоеше пред мен – безработен, без посока, но с огромно чувство за хумор и още по-голямо чувство за безотговорност.
Първите дни бяха кошмар. Той разхвърляше навсякъде дрехите си, забравяше да изключи котлона, канеше приятели без да ме пита. Аз работех от вкъщи като графичен дизайнер и имах нужда от тишина. Вместо това слушах как Калоян играе FIFA до три през нощта и как се кара по телефона с някаква бивша приятелка.
– Калояне! – извиках една сутрин. – Не може така! Това е моят дом! Имам нужда от спокойствие!
– Твой дом? – погледна ме той с онзи поглед, който винаги ме караше да избухна. – Баба каза да сме заедно. Не съм дошъл тук по собствено желание.
– Ако не ти харесва, тръгвай си! – изкрещях.
Той замълча. За първи път го видях уязвим. Седна на дивана и зарови лице в ръцете си.
– Нямам къде да отида, Мария… Всички приятели са заети със себе си. Баба я няма…
В този момент разбрах колко самотен е всъщност брат ми. Под фасадата на безгрижен мъж се криеше едно уплашено момче.
Дните минаваха бавно. Опитвах се да го разбера, но напрежението растеше. Един ден получих имейл от шефа си: „Мария, ако не подобриш резултатите си този месец, ще трябва да се разделим.“
Паниката ме обзе. Как щях да плащам ипотеката? Как щях да издържам двама души? Вечерта седнах до Калоян:
– Трябва да започнеш работа. Не мога сама да издържам всичко.
Той кимна мълчаливо. На следващия ден излезе рано и се върна късно вечерта с усмивка:
– Намерих нещо! Ще работя като куриер.
За първи път от години го прегърнах. Усетих как между нас се пропуква ледът.
Животът ни започна да се подрежда малко по малко. Калоян носеше вкъщи пари и понякога дори готвеше вечеря (макар че мусаката му беше ужасна). Започнахме да говорим повече – за детството ни, за мечтите ни, за болката от загубата на родителите ни и баба.
Една вечер седяхме на балкона с по чаша евтино вино.
– Мария… Благодаря ти, че не ме изгони – прошепна той.
– Аз също ти благодаря… че остана.
Понякога съдбата ни поставя в ситуации, които изглеждат непоносими. Но може би точно тогава откриваме кои сме всъщност и какво значи семейство.
Сега често се питам: Ако баба не беше настояла, щях ли някога да простя на брат си? Щях ли да разбера колко много значи той за мен? А вие бихте ли могли да простите и да дадете втори шанс на свой близък?