Баба ми остави апартамента си, но цената беше по-висока, отколкото очаквах
– Не мога повече, Лили! Не мога! – гласът на майка ми трепереше, докато държеше телефона така здраво, че кокалчетата ѝ побеляха. Беше вторник вечер, а аз се прибирах от работа, когато тя ме посрещна на прага с очи, пълни със сълзи. – Баба ти пак е забравила да изключи котлона. Мирише на изгоряло из целия вход!
Стоях на прага на апартамента ни в Младост 3, с чанта в ръка и уморени крака, а в мен се бореха вина и гняв. Баба ми – Станка – беше почти на 80, но още ходеше сама до пазара, обичаше да си купува цветя и да разказва истории от младостта си. Само че напоследък все по-често забравяше къде е сложила ключовете, какво е яла за обяд или кой ден е днес.
– Лили, ти си ѝ любимката. Ти ще се оправиш с нея – настоя майка ми. – След като ти остави апартамента си в Люлин, сега е твой ред да ѝ помогнеш.
Тези думи ме пронизаха като нож. Да, баба ми беше написала завещание – апартаментът ѝ щеше да бъде мой. Но никой не говореше за цената на това наследство. Никой не споменаваше колко тежко е да гледаш как човекът, който те е научил да четеш и да мечтаеш, постепенно се изплъзва от реалността.
Седнах до баба на дивана ѝ, а тя ме погледна с онзи нежен поглед, който винаги ме караше да се чувствам сигурна.
– Лили, ти ли си? – прошепна тя. – Днес идваше една жена… каза, че съм забравила нещо важно. Но не помня какво.
– Аз съм, бабо. Всичко е наред. Ще остана при теб тази вечер.
Вечеряхме заедно – супа от леща и малко сирене. Баба разказваше как като млада е работила в текстилната фабрика на „Сливница“, как са танцували валс на площада пред читалището. После изведнъж млъкна и ме погледна объркано.
– Лили… ти ли си?
Сърцето ми се сви. Вече бях чувала този въпрос няколко пъти тази седмица.
На следващия ден трябваше да говоря с чичо ми Георги. Той живееше в Пловдив и рядко се обаждаше. Когато му казах за състоянието на баба, той само въздъхна:
– Ти си близо до нея, Лили. Аз не мога да дойда толкова често. А и нали апартаментът ще е твой…
Това „нали апартаментът ще е твой“ започна да звучи като проклятие. Всяка вечер се прибирах при баба, сменях ѝ памперсите, готвех ѝ супи и слушах как разказва едни и същи истории отново и отново. Приятелите ми започнаха да се отдръпват – вече не можех да излизам вечер или да ходя на кино. Колегите ми шушукаха зад гърба ми: „Гледай я Лили – още млада, а вече вързана вкъщи.“
Една вечер майка ми дойде при нас. Седнахме тримата на масата в кухнята.
– Не можем повече така – каза тя тихо. – Трябва да я дадем в дом.
– В дом? – избухнах аз. – Как можеш да говориш така? Тя ни е отгледала! Как ще я оставим сред непознати?
– А ти докога ще издържиш? – попита майка ми. – Имаш работа, имаш живот! Не можеш цял живот да си затворена тук!
Сълзите напълниха очите ми. Знаех, че е права. Но и знаех, че ако оставим баба в дом, тя ще увехне като цветята ѝ на балкона.
Дните минаваха в рутина: работа – грижи за баба – малко сън – пак работа. Започнах да забравям собствените си мечти. Апартаментът в Люлин стоеше празен – нямаше време дори да го ремонтирам или да мисля за бъдещето си там.
Една сутрин баба не можа да стане от леглото. Извиках бърза помощ. В болницата лекарят ме погледна уморено:
– Госпожице, вашата баба има деменция. Ще става все по-трудно.
Върнахме се у дома със страх в сърцата си. Майка ми настояваше все по-настойчиво за дом. Чичо Георги се обади само веднъж: „Ще пратя пари за лекарства.“
Една нощ седях до леглото на баба и държах ръката ѝ.
– Лили… благодаря ти, че си тук – прошепна тя.
– Обичам те, бабо – отвърнах аз през сълзи.
На следващия ден подписахме документите за старческия дом. Отидохме заедно – аз държах ръката ѝ през целия път.
Видях как очите ѝ се напълниха със страх и тъга, когато я оставихме там сред непознати хора и стерилни стени.
Вечерта седнах сама в празния апартамент в Люлин. Чувах ехото на смеха ѝ по коридорите и усещах тежестта на вината върху гърдите си.
Понякога се питам: струваше ли си това наследство? Можех ли да направя повече? Или просто животът ни поставя пред избори, които никога не са правилни?
А вие… как бихте постъпили? Може ли любовта към близките да надделее над умората и страха? Или всички сме обречени да плащаме цената на семейните обещания?