„Баба, можеше и да откажеш…“: Лято, което преобърна всичко

– Баба, можеше и да откажеш… – думите на внучката ми Елица още кънтят в ушите ми, докато стоя сама на двора, с ръце, изцапани от доматен сок. Слънцето вече залязва над нашата стара къща в село Долно поле, а аз усещам как тежестта на лятото се стоварва върху раменете ми.

Всичко започна в края на май, когато дъщеря ми Мария ми се обади по телефона. Гласът ѝ беше уморен, почти отчаян:
– Мамо, моля те… Не знам как ще се справя това лято. Работата ми е ужасна, а децата няма кой да ги гледа. Можеш ли да ги вземеш при теб?

Не се поколебах. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. „Ще им направя баница, ще ги водя на реката, ще им покажа как се садят домати“, мислех си. Представях си как ще наваксаме изгубеното време. Но още първата вечер разбрах, че нещата няма да са толкова лесни.

Елица и малкият ѝ брат Петър пристигнаха с огромни куфари и още по-големи очаквания. Елица – вече тийнейджърка, с телефон в ръка и слушалки в ушите, едва ме поздрави. Петър беше по-отворен, но бързо се разплака, че му липсва мама.

Още първата седмица започнаха дребните кавги. „Баба, защо няма интернет?“, „Баба, защо трябва да ям това?“, „Баба, тук е скучно!“. Опитвах се да ги въвлека в живота на село – да поливат градината, да хранят кокошките. Но те сякаш бяха от друг свят.

Една вечер, докато вечеряхме на двора под асмата, Елица избухна:
– Защо винаги трябва да правиш всичко по твоя начин? Никога не питаш какво искаме ние!

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. В този момент си спомних как майка ми някога ми казваше същото. Колко лесно е да повториш грешките на родителите си…

Дните минаваха бавно. Мария рядко звънеше – все беше заета. Чувствах се сама сред собственото си семейство. Вечерите ставаха все по-напрегнати. Петър започна да се напишква нощем – нещо, което не беше правил от години. Елица се затвори още повече.

Една сутрин я чух да говори по телефона:
– Мамо, баба е ужасна! Не ме разбира… Не искам да съм тук!

Сърцето ми се сви. Толкова ли съм лоша баба? Толкова ли съм чужда за собствените си внуци?

Опитах се да поговоря с Мария:
– Дъще, мисля, че нещо не е наред… Децата са нещастни.
– Мамо, моля те! Не мога сега! – прекъсна ме тя.

Останах сама със страховете си. Започнах да се питам дали някога съм била истински нужна на Мария или просто съм удобна. Спомних си всички онези години, когато работех на две места, за да ѝ осигуря по-добро бъдеще. Колко често съм пропускала родителски срещи или рождени дни…

Една вечер Елица дойде при мен със сълзи на очи:
– Баба… Извинявай. Просто ми е трудно тук. Липсва ми мама…

Прегърнах я силно. За първи път от години усетих близостта ѝ.
– И на мен ми липсва твоята майка – прошепнах.

Тогава разбрах – всички носим своите болки и страхове. Не смеем да ги изречем на глас от страх да не изглеждаме слаби или ненужни.

Последната седмица от лятото беше различна. Елица започна да ми помага в градината. Петър ме научи как да играя на нова игра на телефона му. Смяхме се заедно, плакахме заедно.

Когато Мария дойде да ги вземе, ме прегърна силно:
– Благодаря ти, мамо… Знам, че не ти беше лесно.

Гледах как колата им изчезва по прашния път и се запитах: „Дали някога ще бъда разбрана такава, каквато съм? Или винаги ще остана просто бабата, която трябва да помага?“

А вие как мислите – толкова ли е трудно да бъдеш видян и приет от най-близките си?