Баба, не детегледачка: Историята на една забравена майка

– Мамо, ще можеш ли да вземеш децата утре? – гласът на дъщеря ми Елена звучи уморено, но и някак безапелационно. Не е въпрос, а по-скоро нареждане. Стоя в кухнята, с престилка на кръста, и гледам през прозореца как слънцето залязва над панелните блокове. В ръцете ми е чаша чай, която отдавна е изстинала.

– Разбира се, Ели – отговарям автоматично. Какво друго да кажа? Вече не помня кога за последно някой ме попита как се чувствам или дали имам планове. Откакто станах баба, животът ми се върти около графика на децата и нуждите на семейството.

Преди години мечтаех за този момент. Когато Елена ми каза, че е бременна, плаках от щастие. Представях си как ще разказвам приказки, ще плета пуловерчета и ще ги уча да правят курабийки. Но реалността е различна – всеки ден съм на разположение, без право на мнение или почивка.

Съпругът ми Иван често ме гледа с тъга.

– Мария, ти не си длъжна да се жертваш така – казва ми вечер, когато децата най-накрая са си тръгнали и апартаментът е отново тих.

– А кой, ако не аз? – отвръщам с въздишка. – Елена работи до късно, Петър е в чужбина… Ако не помогна, кой ще се грижи за малките?

– Но ти имаш право на свой живот! – настоява Иван. – Помниш ли как искаше да ходим на екскурзия до Рилските езера? Или как мечтаеше да започнеш курс по рисуване?

Поглеждам го и усещам как гърлото ми се стяга. Да, помня. Но тези мечти сега изглеждат толкова далечни, почти нереални.

На следващия ден отивам да взема внуците от детската градина. Малката Мариячка тича към мен с разперени ръце.

– Бабо, бабо! – вика радостно и ме прегръща силно. В този миг всичко си струва. Но после идва вечерта – трябва да ги нахраня, да им помогна с домашните, да ги изкъпя. Елена пристига късно, уморена и раздразнена.

– Мамо, защо Мариячка пак е с мръсни дрехи? Не можеш ли да внимаваш повече?

Сърцето ми се свива. Опитвам се толкова много, а пак не е достатъчно.

– Извинявай, Ели… Играха в парка и не усетих кога се изцапа.

– Трябва да си по-стриктна – казва тя и ме поглежда укорително.

Вечерта плача тихо в банята. Чувствам се невидима. Никой не пита дали съм уморена или дали имам нужда от помощ. Всички приемат, че бабата е винаги насреща – безропотна, всеотдайна, без личен живот.

Един ден събирам смелост и сядам да поговоря с Елена.

– Ели, трябва да ти кажа нещо важно – започвам плахо.

Тя ме поглежда разсеяно от телефона си.

– Какво има, мамо?

– Чувствам се… изтощена. Имам нужда понякога да мисля и за себе си. Не мога винаги да съм на разположение.

Елена въздъхва раздразнено.

– Мамо, знаеш колко ми е трудно! Ако не помагаш ти, ще трябва да търся детегледачка, а това струва пари!

– Знам, но и аз имам нужди… – опитвам се да обясня.

– Добре! Ще измисля нещо – казва тя рязко и разговорът приключва.

От този ден отношенията ни станаха по-студени. Виждам в очите ѝ разочарование и гняв. Сякаш съм я предала. А аз просто исках малко разбиране.

С Иван започнахме да излизаме повече – разходки в парка, кино вечер в кварталното читалище. За първи път от години усещах вкуса на свободата. Но вината не ме напускаше. Всеки път, когато телефонът звъннеше и виждах името на Елена, сърцето ми се свиваше.

Една вечер тя дойде у дома с децата.

– Мамо, прости ми – каза тихо. – Не съм осъзнавала колко ти е тежко. Говорих с Петър – ще намалим часовете ти с децата. Ще намерим помощ.

Погледнах я през сълзи.

– Благодаря ти, Ели… Просто исках да бъда чута.

Сега вече прекарвам време с внучетата по свой избор – разказвам им приказки, учим стихчета и правим курабийки. Но вече знам границите си и ги защитавам.

Понякога се питам: Защо в България бабите са приети за даденост? Кога ще започнем да ценим техния труд и чувства? Може би е време всички ние да се замислим какво означава истинска подкрепа в семейството.