Бабо, прости ми, че те забравих

— Иване, баба ти не е яла три дни — гласът на леля Мария ме застигна пред кварталния магазин, докато бързах към колата с торбите. Замръзнах на място. В ръцете ми тежаха продукти за вечеря, а в гърдите ми — внезапна, остра болка.

— Как така не е яла? — прошепнах, сякаш ако кажа по-силно, истината ще стане по-малко страшна.

— Не знам, мила. От три дни не е излизала, а като почуках, едва отвори. Каза, че няма сили — леля Мария сви рамене и ме погледна с онзи укорителен поглед, който само съседките умеят.

В този момент времето спря. В главата ми се завъртяха стотици мисли — кога последно я посетих? Миналата седмица ли беше? Или по-отдавна? Изведнъж всички оправдания — работата, децата, умората — ми се сториха жалки.

Оставих торбите в колата и тръгнах към баба. Вратата ѝ беше заключена, но след няколко почуквания тя се отвори бавно. Баба стоеше на прага — дребна, прегърбена, с очи, които някога светеха от обич, а сега бяха помътнели от самота.

— Бабо… — гласът ми трепереше. — Защо не си ми казала?

— Не исках да те притеснявам, Иване. Знам колко си заета…

Сълзите ми напираха. Прегърнах я силно, усещайки колко е отслабнала. В кухнята намерих само сух хляб и малко сирене. Сготвих ѝ супа и седнахме заедно на масата. Тя яде бавно, а аз я наблюдавах с чувство на вина, което ме душеше.

— Помниш ли как като беше малка ти правех мекици? — усмихна се тъжно баба.

— Помня… — отвърнах тихо. — А сега аз не мога да намеря време дори да ти се обадя.

Тази вечер останах при нея. През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха думи от миналото: „Семейството е най-важното“, казваше мама преди да си отиде. А ние? Брат ми Петър живее в Германия и рядко се обажда. Майка ни почина преди пет години, а баща ни… той отдавна е само спомен.

На сутринта звъннах на Петър:

— Знаеш ли, че баба не е яла три дни?

— Какво? Защо не си ми казала по-рано? — гласът му беше раздразнен.

— Защото ти винаги си далеч и все нямаш време! — избухнах аз.

— А ти? Ти си тук! — отвърна той.

Затворих телефона със сълзи на очи. Вината се смесваше с гняв. Защо всичко трябва да е върху мен? Защо никой не помага?

Следващите дни минаха в грижи за баба — пазаруване, готвене, чистене. Но напрежението вкъщи растеше. Мъжът ми Димитър започна да недоволства:

— Всеки ден ли ще тичаш при нея? Децата те виждат само вечер!

— А кой ще се погрижи за нея, ако не аз? — отвърнах остро.

— Има домове за възрастни хора…

— Не! Никога няма да я дам там! — извиках и усетих как гласът ми се пречупва.

Децата усещаха напрежението. Дъщеря ми Мария ме попита:

— Мамо, защо си тъжна?

— Просто съм уморена, мило…

Но истината беше друга — бях разкъсана между дълга към семейството и нуждата да запазя себе си. Всяка вечер се питах: „Достатъчно ли правя? Или пак ще закъснея?“

Една вечер баба ме хвана за ръката:

— Не се обвинявай, Иване. Животът е такъв… Понякога децата забравят старите хора. Но аз ти прощавам.

Сълзите потекоха по лицето ми. Прегърнах я силно и си обещах никога повече да не я оставям сама.

Минаха месеци. Баба постепенно отслабваше, но вече не беше сама. С Петър започнахме да говорим по-често — макар и по телефона, той поне се интересуваше как е тя. Димитър свикна с новия ни ритъм и започна да помага повече вкъщи.

Веднъж вечерта седяхме всички заедно на масата — аз, Димитър, децата и баба. Тя разказваше истории от младостта си, а ние слушахме в захлас. За миг почувствах топлина и мир, които отдавна липсваха у дома.

Но една сутрин баба не се събуди. Отиде си тихо, в съня си, с усмивка на лице. Болката беше огромна, но знаех — поне в последните ѝ дни бях до нея.

Сега често минавам покрай празната ѝ къща и си мисля: „Колко лесно забравяме хората, които са ни дали всичко?“

А вие… Кога за последно попитахте своите родители или баби и дядовци как са наистина? Не е ли време да им покажем повече обич?