Бъдещата ми снаха и телефонът ѝ: История за разбити илюзии и ново начало

– Пак ли си в телефона, Мария? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах. Седяхме на масата за вечеря, а тя дори не вдигна поглед. Пръстите ѝ танцуваха по екрана, докато синът ми, Иван, се опитваше да започне разговор за предстоящата им сватба.

Не можех да повярвам, че това момиче ще стане част от нашето семейство. Още от първия ден, когато Иван я доведе у дома, нещо в нея ме отблъскваше. Не беше лоша – напротив, беше учтива, усмихната, но сякаш винаги беше някъде другаде. Във виртуалния свят. Във Facebook, Instagram или кой знае къде още.

– Мамо, остави я – намеси се Иван с онзи тон, който използваше само когато беше на ръба на търпението си. – Така си почива.

Почива? Когато аз бях на нейните години, вече имах дете и работех на две места. Почивката беше лукс. Сега младите почиват от живота, който още не са започнали.

Вечерята мина в мълчание. След като прибрах чиниите, чух как Мария се смее на нещо, което явно беше прочела на телефона си. Иван я гледаше влюбено. Сърцето ми се сви – дали не греша? Дали просто не разбирам новото време?

На следващия ден се опитах да поговоря с Иван насаме.

– Сине, сигурен ли си в избора си? – попитах внимателно.
– Мамо, обичам я. Тя е различна, но е добра. Просто… така е израснала.
– А ще може ли да се справи с всичко? С домакинството, с децата някой ден?
– Ще се научи. И аз ще помагам.

Замълчах. Виждах решимостта в очите му. Но и аз бях решена да защитя семейството си.

Скоро започнаха дребни конфликти. Мария забравяше да изключи котлона, когато готвеше. Веднъж изгоря цяла тенджера с боб – защото чатеше с приятелка. Друг път забрави да вземе прането от простора и то намириса на влага. Опитвах се да ѝ обясня внимателно:

– Мария, трябва да си по-внимателна. Не може всичко да е на телефона.
– Знам, извинявай – отвръщаше тя и за момент оставяше устройството настрани. Но после пак го взимаше.

Иван все по-често ме молеше да не се меся. Започнах да се чувствам излишна в собствения си дом. Дори мъжът ми Георги ми каза:

– Остави ги да си живеят живота. Ние вече сме минали по този път.
– А ако сгрешат? Ако Иван страда?
– Ще се научат от грешките си.

Но аз не можех да стоя със скръстени ръце.

Една вечер чух как Мария плаче в стаята им. Иван я утешаваше:
– Не слушай мама. Тя просто иска най-доброто за мен.
– Но аз се старая! – хлипаше Мария. – Никога няма да ѝ угодя…

Сърцето ми се сви от вина. Може би бях прекалено строга? Може би трябваше да ѝ дам шанс?

Дойде денят на сватбата им. Всички бяха щастливи, само аз усещах тежест в гърдите си. По време на тържеството Мария пак беше с телефона – снимаше всичко за социалните мрежи. Гостите шушукаха:
– Виж я тази младата – само снима и качва.

След сватбата отношенията ни станаха още по-студени. Живеехме заедно и напрежението растеше. Един ден избухнах:

– Не мога повече! Или телефонът ти, или семейството!
Мария ме погледна със сълзи в очите:
– Аз просто искам да бъда себе си…

Иван ме обвини, че руша брака им. За първи път ме нарече „стара и закостеняла“.

Тогава разбрах – губех сина си заради собствените си страхове и предразсъдъци.

Започнах да наблюдавам Мария по-внимателно. Видях как помага на Иван с работата му онлайн, как намира рецепти в интернет и учи нови неща. Видях как вечер му пише мили съобщения дори когато са в една стая – защото така изразява любовта си.

Една вечер седнах до нея и казах:
– Може би не те разбрах досега. Може би просто трябва да се научим една друга.
Тя се усмихна през сълзи:
– Благодаря ви… Просто светът ми е различен.

С времето започнахме да намираме общ език. Показах ѝ как се прави баница по стара рецепта; тя ми показа как да поръчвам лекарства онлайн.

Все още има моменти, когато ми липсва старият ред. Но виждам щастието в очите на сина си и знам – трябва да пусна контрола и да приема новото време.

Понякога се питам: дали ако бях по-отворена от самото начало, щяхме всички да сме по-щастливи? Или просто всяко поколение трябва само да научи уроците си? Как мислите вие?