Баща ми, моят избор: Непростимият въпрос

– Марияна, моля те… – гласът на баща ми трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи, които никога не бях виждала преди. Стоеше пред мен в болничната стая, слаб и пречупен, с ръце, които някога ме бяха удряли, а сега се протягаха за помощ.

В този момент времето спря. Спомних си всичко – как като дете се криех под масата, когато той се прибираше пиян; как майка ми ме прегръщаше силно, за да не чувам виковете; как на 16 избягах при леля ми в Пловдив, само и само да не го виждам повече. Но сега той беше тук – баща ми, Георги Георгиев, човекът, който ме научи да се страхувам от мъжете, да се съмнявам във всяка добра дума.

– Знам, че не заслужавам… – прошепна той. – Но ти си единствената ми надежда.

Мълчах. В главата ми се блъскаха хиляди мисли. Лекарят беше казал ясно: ако не намерят донор на бъбрек до месец, баща ми няма да оцелее. Майка ми стоеше до прозореца и стискаше кърпичка. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

– Моля те, Марияна – намеси се тя тихо. – Той е баща ти…

– Баща ми? – гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. – Къде беше той, когато имах нужда от него? Когато ме удряше? Когато се криех по ъглите?

Майка ми се разплака още по-силно. Баща ми наведе глава.

– Хората се променят… – прошепна тя. – Той съжалява.

– Съжалява? – избухнах аз. – Съжалява чак когато му трябва нещо от мен!

В този момент в стаята влезе брат ми – Димитър. Винаги е бил „златното дете“, никога не е виждал истинското лице на баща ни. Той беше малък, когато аз вече бях избягала.

– Марияна, моля те – каза той спокойно. – Не го правиш за него. Правиш го за нас. За семейството.

– Семейство? – повторих през зъби. – Какво семейство? Това семейство ме остави сама да се справям с всичко!

Излязох от стаята и се затичах по коридора на болницата. Седнах на една пейка и зарових лице в ръцете си. Чувах гласовете им в главата си: „Той е болен“, „Той е баща ти“, „Ще съжаляваш цял живот“…

Но аз вече съжалявах цял живот. Защо трябваше пак да избирам между себе си и тях?

Седмици наред не можех да спя. Всеки ден майка ми ми звънеше:

– Моля те, Марияна…

Димитър ми пишеше съобщения: „Ще го убиеш, ако не помогнеш.“

Дори леля ми се обади:

– Знам какво ти причини, но понякога трябва да простим…

А аз? Аз се чувствах като малкото момиче под масата – безпомощна и сама.

Една вечер седнах с приятелката си Ива на кафе.

– Ако беше твоят баща? – попитах я през сълзи.

– Не знам… – призна тя. – Но знам, че ти имаш право да избереш себе си.

Думите ѝ ме удариха като гръм. Аз имах право да избера себе си. Но дали щях да мога да живея с тази вина?

Денят на решението дойде. Влязох в болницата с треперещи ръце. Баща ми лежеше на леглото, по-слаб от всякога.

– Марияна…

Погледнах го право в очите.

– Не мога – казах тихо. – Не мога да ти дам бъбрека си. Не мога да простя всичко, което направи. Съжалявам.

Той затвори очи и по лицето му се стичаха сълзи. Майка ми падна на колене до леглото му и започна да хлипа неудържимо.

Излязох навън и усетих как въздухът ме удря като шамар. За първи път от години почувствах свобода… и ужасна вина.

Семейството ми спря да ми говори. Димитър ме нарече чудовище. Майка ми не вдигаше телефона. В квартала започнаха да шушукат: „Марияна оставила баща си да умре…“

Но аз знаех истината. Знаех какво съм преживяла. Знаех цената на прошката и цената на самосъхранението.

Сега живея сама в малък апартамент в София. Понякога нощем чувам гласа на баща си в съня си: „Моля те…“ Понякога се питам дали постъпих правилно.

Но после си спомням страха, болката, самотата… И пак се питам: Длъжни ли сме винаги да прощаваме? Или понякога имаме право да изберем себе си?

Какво бихте направили вие? Може ли прошката да излекува всичко или има рани, които никога не зарастват?