Баща в сянка: Изгубените години на един страх

– Не можеш просто да си тръгнеш! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на нашата малка кухня в Кичука, с куфар в ръка и сърце, което блъскаше като лудо. Беше нощта, в която разбрах, че ще ставам баща – не на едно, а на три деца. Тризнаци.

Вместо радост, в мен се настани паника. Как ще ги изхраним? Как ще платим сметките? Аз едва свързвах двата края с работата в автосервиза, а Мария беше учителка с мизерна заплата. В главата ми кънтяха думите на баща ми: „Мъжът трябва да е стълбът на семейството.“ А аз се чувствах като изгнила греда.

– Не мога, Мария. Не съм готов за това… – прошепнах и избягах през вратата, оставяйки след себе си разбито семейство и три неродени още живота.

Годините минаваха като влак, който не спира на моята гара. Работех каквото намеря – хамалин, шофьор на такси, дори за кратко бях пазач в един склад край София. Опитвах се да забравя, но всяка вечер преди да заспя, виждах лицето на Мария и си представях как изглеждат децата ми. Дали приличат на мен? Дали ме мразят?

Майка ми ме гледаше с укор всеки път, когато се прибирах в Пловдив за празниците.
– Не си ли мислиш да ги потърсиш? – питаше тя тихо.
– Те не ме искат – отвръщах аз, но истината беше, че ме беше страх.

Една пролетна сутрин, след поредната безсънна нощ, реших да се върна. Беше минало почти десет години. Сърцето ми се свиваше от страх и срам. Вървях по улиците на Кичука и всичко ми изглеждаше по-малко, по-сиво. Спрях пред блока ни – прозорците бяха същите, но пердетата други.

Позвъних. Вратата отвори момче – високо, с тъмни очи като моите.
– Търся Мария… – гласът ми трепереше.
– Мамо! – извика той навътре. След миг се появи тя – по-уморена, с повече бръчки около очите, но все така красива.

– Какво правиш тук? – попита тя студено.
– Искам да говоря… с теб. С тях.

Влязох вътре. Апартаментът беше пълен с детски рисунки и шум. Две момичета и едно момче – тризнаците. Седнахме около масата. Мълчанието беше тежко като олово.

– Защо ни изостави? – попита едно от момичетата. Гласът ѝ беше тих, но в очите ѝ гореше гняв.
– Бях страхливец… – признах. – Не знаех как да бъда баща. Мислех само за себе си.

Мария не каза нищо. Само въздъхна дълбоко.
– Аз ги отгледах сама. С помощта на майка ми и сестра ми. Ти не беше тук нито веднъж – нито когато боледуваха, нито когато проходиха, нито когато имаха нужда от баща.

Децата ме гледаха като непознат. Опитах се да им разкажа за себе си – за работата, за самотата, за вината. Но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

– Не искаме нищо от теб – каза другото момиче. – Само да знаеш какво си изпуснал.

Тръгнах си със свито сърце. По улиците на Пловдив хората вървяха забързано, а аз се чувствах още по-самотен от преди. Вечерта седнах на пейката пред блока и гледах светлините по прозорците им.

Минаха дни. Писах им писмо – разказах им всичко: страха си, съжалението, надеждата един ден да ми простят. Оставих го в пощенската кутия и заминах обратно за София.

Сега живея с мисълта за тях всеки ден. Понякога Мария ми пише кратко съобщение: „Добре сме.“ Понякога виждам снимки на децата във Фейсбук – абитуриентски балове, първи работни дни… Всички са пораснали без мен.

Питам се: Може ли човек да изкупи такава вина? Има ли прошка за баща, който е избягал от страха си? Или някои грешки остават завинаги между нас като стена?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли един баща да заслужи втори шанс?