Бебе на прага: Историята на една майка, която избра да се откаже, за да спаси

„Не мога повече, мамо! Не мога!“, изкрещях през сълзи, докато държах малкото вързопче в ръцете си. Беше три сутринта, дъждът плющеше по прозорците на панелката ни в Кючук Париж, а майка ми седеше на ръба на леглото, стиснала устни. „Ти сама си го избра, Деси. Никой не те е карал да го раждаш.“ Гласът ѝ беше студен като зимен вятър.

Погледнах към малката Елица, която спеше спокойно, сякаш светът навън не съществуваше. Баща ѝ, Петър, изчезна още преди да разбере, че съм бременна. Остана само майка ми – строгата, безкомпромисна жена, която никога не ми прости, че не завърших университета и че се върнах у дома с празни ръце и пълна утроба.

„Нямаме пари дори за хляб! Как ще гледаш дете? Ще умре от глад!“, продължаваше тя да повтаря всеки ден. Аз мълчах. Работех по 12 часа в шивашкия цех за 800 лева на месец. Памперсите и млякото струваха повече от всичко останало. Вечер броях стотинките и се чудех дали утре ще има какво да яде Елица.

Една вечер майка ми ме погледна право в очите: „Деси, ако я обичаш, ще ѝ дадеш шанс. Има хора, които могат да ѝ дадат всичко, което ти не можеш.“

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Прекарах нощта до леглото на Елица, слушайки нейното тихо дишане. На сутринта взех решение.

Изписах бележката с трепереща ръка: „Моля ви, грижете се за нея. Нямам друг избор. Обичам я повече от всичко.“ Завих я в единственото ѝ одеялце и излязох в дъжда.

Вървях по улиците на Пловдив като призрак. Избрах една къща с цветя на прозореца – изглеждаше топла и сигурна. Оставих Елица на прага и натиснах звънеца. Скрих се зад ъгъла и гледах как една жена отвори вратата и ахна при вида на бебето.

Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета. Върнах се у дома празна и безмълвна. Майка ми ме прегърна за първи път от години: „Направи правилното.“

Минаха години. Всеки ден мислех за Елица – дали е щастлива, дали някой я обича така, както аз бих могла? Всяка вечер сънувах очите ѝ и мириса на кожата ѝ.

Един ден видях във фейсбук снимка на момиченце със същите кафяви очи като нейните – осиновено от семейство в Пловдив. Познах я веднага. Сълзите ми потекоха неудържимо.

Майка ми вече не беше между живите. Останах сама с вината и въпросите си.

Понякога се питам: Дали някога ще ми прости? Дали обществото ще разбере защо една майка може да остави детето си? Или винаги ще ме сочат с пръст?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да бъде толкова силна, че да те принуди да се откажеш от най-скъпото си?