Без изход: Историята на една жена, заключена в чуждите очаквания

— Не така се прави, Мария! — гласът на свекърва ми прониза въздуха още преди да успея да нарежа салатата. Стоях в кухнята на панелката в Люлин, с ръце, треперещи от напрежение, и се чудех какво пак съм сбъркала. Беше първата ми сутрин като съпруга на Георги, а вече усещах, че нещо в мен се чупи.

— Тук не сме у вас, да знаеш — продължи тя, докато ме наблюдаваше с присвити очи. — В нашето семейство всичко се прави по определен начин.

Георги седеше на масата, заровил нос в телефона си. Не каза нищо. Не ме защити. Не ме погледна дори. Усетих как гърлото ми се стяга, но преглътнах сълзите си и продължих да режа доматите така, както тя искаше.

Така започна моят нов живот – живот в чужд дом, под чужди правила, с чужди хора, които очакваха от мен да се превърна в тяхната идеална снаха. Майка ми ме беше предупреждавала: „Марийче, не бързай да се омъжваш. Виж първо какви са хората.“ Но аз бях влюбена. Мислех си, че любовта ще победи всичко. Колко наивна бях!

Първите месеци след сватбата бяха като безкрайна зима. Всеки ден се събуждах с усещането, че съм натрапник в собствения си живот. Свекърва ми контролираше всичко – какво готвя, как чистя, кога излизам. Дори дрехите ми не бяха по вкуса ѝ.

— Защо пак си с този пуловер? Не виждаш ли, че не ти отива? — питаше ме тя с презрение.

— Харесва ми — отвръщах тихо.

— На теб може да ти харесва, но на Георги не му харесва! — отсичаше тя и поглеждаше сина си за потвърждение.

Георги само свиваше рамене. „Остави я, майко“, казваше понякога, но думите му бяха безжизнени. Той беше свикнал да се подчинява. Аз трябваше да се науча.

С времето започнах да губя себе си. Приятелките ми спряха да ми звънят – бях винаги заета или твърде уморена за срещи. Майка ми усещаше, че нещо не е наред, но когато я посещавах, винаги ѝ казвах: „Всичко е наред, мамо.“ Не исках да я тревожа.

Една вечер седях сама в кухнята и гледах през прозореца към светлините на София. Чувах смеха на Георги и майка му от хола. Говореха за мен – знаех го по начина, по който замлъкваха щом вляза. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

— Мария, кога ще имаме внуче? — попита ме веднъж свекърва ми на вечеря.

— Още не сме готови — отвърнах плахо.

— Ама как така не сте готови? На твоята възраст аз вече имах две деца! — изсъска тя.

Георги ме погледна укорително. — Може би е време да помислим за семейство — каза той тихо.

Сърцето ми се сви от страх. Как можех да отгледам дете в този дом? Какво щеше да стане с мен, ако се превърна само в майка и домакиня? Къде беше Мария от преди година – момичето с мечти за собствен бизнес, за пътешествия, за истинска любов?

Минаха години. Всеки ден беше борба със себе си и с тях. Опитвах се да намеря малки радости – книга преди лягане, разходка до пазара, разговор с някоя стара приятелка по телефона. Но всичко беше временно. Вечерта винаги ме връщаше към реалността – към студените погледи и неизказаните обвинения.

Една сутрин майка ми ме посети неочаквано. Видя ме разплакана в кухнята.

— Марийче, какво става? — попита тя и ме прегърна силно.

— Не мога повече, мамо — прошепнах през сълзи. — Чувствам се като затворник тук.

Тя ме погледна дълго и сериозно.

— Ти заслужаваш повече от това. Не позволявай на никого да ти казва коя трябва да бъдеш.

Думите ѝ останаха с мен цял ден. За първи път от години усетих искра на надежда. Може би има изход. Може би не е късно да се боря за себе си.

Същата вечер седнах срещу Георги в хола.

— Трябва да поговорим — казах твърдо.

Той ме погледна изненадано.

— Не мога повече така — продължих. — Или ще започнем да живеем като семейство, където и двамата имаме глас… или ще си тръгна.

Георги замълча дълго. Видях страх в очите му – страх от промяната, страх от майка му, страх от самия себе си.

— Ще опитам… — прошепна той най-накрая.

Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще имам сили да остана или ще трябва да тръгна по свой път. Но знам едно – вече няма да мълча. Няма да позволя чуждите очаквания да определят живота ми.

Кажете ми – колко от вас са били в моята ситуация? Колко още жени ще търпят мълчаливо? Може ли една жена в България наистина да бъде свободна?