Без креватче, без памперси: Моят завръщане у дома, което промени всичко

— Къде са памперсите, Петре?! — гласът ми трепереше, докато държах малката Елица в ръце. Беше първата ни нощ у дома след раждането. Апартаментът ни в Люлин изглеждаше по-малък от всякога, претъпкан с торби, бебешки дрехи и неизпрани съдове. Петър стоеше до масата, с рошава коса и червени очи — не беше спал от два дни.

— Не знам… Мислех, че ти си ги сложила в шкафа — отвърна той уморено и се хвана за главата. В този момент ми се прииска да изкрещя. Вместо това просто седнах на ръба на леглото и заплаках. Елица се разплака с мен — сякаш усещаше напрежението.

Винаги съм си представяла този момент различно. Мама щеше да е до мен, да ми помага, да ми казва какво да правя. Но тя беше на село при болния ми баща. Свекърва ми звънеше по телефона през час с „полезни“ съвети и критики: „Не я дръж така! Не я обличай толкова дебело!“. Чувствах се сама, въпреки че Петър беше до мен.

— Ще отида до денонощната аптека — каза той тихо и излезе. Останах сама с Елица. Гледах я — толкова малка, беззащитна, а аз… аз се чувствах като провал още от първия ден.

В главата ми се въртяха думите на акушерката: „Ще видиш, вкъщи ще е по-лесно.“ Лесно? Кое точно е лесно? Да не знаеш как да успокоиш бебето си? Да не можеш да намериш памперси? Да не си спал повече от два часа за три денонощия?

Телефонът иззвъня. Беше мама.

— Как сте, мило дете?

— Добре сме… — излъгах. Не исках да я тревожа. Но тя ме познаваше прекалено добре.

— Чух те как въздишаш. Знам, че ти е трудно. Но ще мине. Всичко минава.

— Мамо, страх ме е… — прошепнах. — Страх ме е, че няма да се справя.

— Ще се справиш. Ти си силна. Помниш ли какво каза баба ти? „Жената е като водата — намира път през всяка пукнатина.“ Ще намериш своя път.

Затворих телефона и се загледах през прозореца към светлините на София. Спомних си как преди година с Петър мечтаехме за този момент — да държим детето си у дома, да сме семейство. А сега… се карахме за памперси и кой ще измие шишетата.

Петър се върна след половин час, премръзнал и ядосан.

— Всички аптеки са затворени! Само една жена ми даде два памперса от количката си пред блока… Извинявай, че не съм по-подготвен.

Погледнах го — видях в очите му същия страх и безсилие като в моите. Прегърнах го. За първи път от дни плакахме заедно.

— Не знам дали ще се справим — прошепна той.

— Ще се справим — отвърнах аз, макар сама да не вярвах напълно.

На сутринта свекърва ми пристигна без предупреждение. Влезе с думите:

— Какво е този хаос тук? Детето плаче, вие плачете… Кой ще гледа това бебе?

Петър избухна:

— Мамо, стига! Не ни помагаш така!

Тя се обиди и затръшна вратата на кухнята. Аз останах сама с Елица и чувството за вина — че не съм достатъчно добра майка, че не мога да угодя на никого.

Дните минаваха в безкраен кръг: кърмене, плач, смяна на памперси (когато ги има), караници с Петър за най-дребното нещо. Започнах да се улавям как понякога гледам Елица и не усещам радост, а само умора и страх. Срамувах се от тези мисли.

Една вечер седях на балкона с чаша студен чай (за кафе нямах сили) и слушах как Петър приспива Елица вътре:

— Шшшш… Татко е тук… Всичко ще бъде наред…

Сълзите ми потекоха сами. Защо никой не говори за това? За страха, за самотата, за вината? Всички снимки във Фейсбук са усмихнати майки с розови бебета. А аз?

На следващия ден реших да говоря с Петър открито:

— Страх ме е, че губя себе си… Че няма да бъда добра майка…

Той ме хвана за ръката:

— И аз се страхувам. Но сме заедно. Ще минем през това.

Започнахме да си помагаме повече — той пое част от нощните смени, аз му позволявах да прави нещата по неговия начин (макар понякога да ми идваше да го удуша). Свекърва ми постепенно омекна и започна да носи супа вместо критики.

Минаха месеци. Елица растеше здрава и усмихната. Аз все още имах лоши дни — но вече знаех, че не съм сама. Започнах да говоря с други майки в парка — оказа се, че всички са минали през същото.

Сега понякога се питам: Защо никой не ни подготвя за истинската страна на майчинството? Защо мълчим за болката и страха? Може би ако говорим повече за това, ще си помагаме повече една на друга…

А вие? Чувствали ли сте се някога толкова изгубени и сами в най-щастливия момент от живота си?