Без люлка, без пелени: Завръщане у дома, което ми разби сърцето

— Къде е люлката? — гласът ми трепереше, докато държах малката Елица, увита в тънко одеяло, на прага на нашия апартамент в Люлин. Въздухът беше тежък, а в мен се бореха умората от раждането и някаква дива, първична тревога.

Георги стоеше насреща ми с виновен поглед. Беше облечен в същата риза, с която ме изпрати в болницата преди пет дни. Очите му бяха зачервени — дали от безсънни нощи или от стреса на работа, не знаех. Но знаех едно: вкъщи нямаше нищо готово за нашето дете.

— Мила… Не успях… Шефът ме задържа до късно всеки ден. Обещавам ти, утре ще купя всичко — опита се да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Утре? А днес? Как ще сложа бебето да спи? Къде са пелените? Къде е ваничката? — гласът ми се извисяваше все по-остро. Сълзите вече пареха по бузите ми.

В този момент майка ми, която беше дошла да ни посрещне, се намеси:

— Спокойно, Цвети. Ще импровизираме. Аз ще донеса кошчето от колата, ще го постелем с одеяла. Пелените… ще вземем няколко от аптеката долу.

Но аз не исках да импровизирам. Исках домът ми да бъде готов за дъщеря ми. Исках Георги да е до мен, да е мислил за нас. Вместо това усещах как между нас се издига стена от недоизказани думи и неизпълнени обещания.

Седнах на дивана, прегърнала Елица. Тя спеше спокойно, сякаш не усещаше хаоса около себе си. Майка ми тихо подреждаше импровизираната люлка, а Георги стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Знаеш ли — прошепна майка ми, — когато те родих, баща ти също не беше готов. Но после всичко си дойде на мястото.

— Не е същото — отвърнах аз. — Тогава времената бяха други. Сега всички очакват всичко да е перфектно. А аз… аз съм сама.

Георги се обърна рязко:

— Не си сама! Просто… не знам как да бъда баща. Не знам как да бъда съпруг в този момент. Работата ме убива, шефът ме заплашва с уволнение, ако пак закъснея. Мислиш ли, че не искам да съм тук?

— Искам само да се почувствам важна — казах тихо. — Да знам, че мислиш за нас.

Той седна до мен и хвана ръката ми. За миг мълчахме. После чухме как Елица издаде първия си плач у дома. Майка ми ни подаде пелените и заедно сменихме първата й пелена на кухненската маса.

Вечерта настъпи бавно. Георги излезе до аптеката и донесе още пелени и мокри кърпички. Майка ми приготви супа и настоя да ям, макар че гърлото ми беше свито от болка и разочарование.

Когато останахме сами с Георги, той прошепна:

— Прости ми. Не съм добър в това… но ще се науча. Обещавам ти.

— Не искам обещания — отвърнах аз. — Искам действия.

Той кимна и легна на дивана до нас. През нощта двамата се будехме при всеки звук на Елица. За първи път видях Георги да сменя пелена — тромаво, но с желание.

На сутринта той изчезна рано. Върна се след два часа с нова люлка, играчки и куп дреболии за бебето.

— Това е само началото — каза той задъхан.

Погледнах го и си помислих: дали наистина ще бъде различно? Дали ще намерим сили да бъдем семейство въпреки всичко?

Сега, когато пиша тези редове, Елица спи до мен в новата си люлка. Аз още усещам болката от първия ден у дома — болка от разбити очаквания и самота. Но усещам и надежда.

Колко често жените премълчаваме разочарованията си? Колко често приемаме компромисите като част от любовта? Може би е време да говорим открито за това.