Бившата му винаги намира начин да ни раздели: Историята на една любов, белязана от миналото

– Пак ли Мария ти звъни посред нощ? – прошепнах ядосано, докато Петър се измъкваше от леглото. Часовникът показваше 2:13. Вече знаех какво ще последва – тихи стъпки към хола, затворена врата, шепот по телефона. Сърцето ми туптеше лудо, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен със страх.

Петър се върна след половин час. Очите му бяха уморени, а по челото му се четеше тревога.

– Какво пак иска? – не издържах и го попитах.

– Калоян е болен. Мария не знае какво да прави. – Гласът му беше тих, почти виновен.

– И затова трябва да ти звъни посред нощ? Ти си баща му, но тя… тя винаги намира начин да те държи близо до себе си!

Петър въздъхна тежко и седна до мен. Протегна ръка да ме прегърне, но аз се дръпнах. Не можех повече да бъда разбиращата приятелка, която приема всичко с усмивка.

Запознахме се преди година на една изложба в Пловдив. Той стоеше сам пред картина на Златю Бояджиев и изглеждаше толкова изгубен, че не устоях и го заговорих. Разбрах, че е наскоро разведен, живее под наем в „Кючук Париж“ и има 7-годишен син – Калоян. Не съм разбила ничие семейство; когато се появих в живота му, Мария вече беше минало. Или поне така си мислех.

Първите месеци бяха като приказка. Петър беше внимателен, грижовен, носеше ми кафе в леглото и ме водеше на разходки из Стария град. Но Мария не спираше да звъни – ту Калоян бил с температура, ту трябвало да го вземе от училище, ту имала нужда от помощ с ремонта на пералнята. Винаги имаше причина Петър да тича при нея.

– Тя просто се страхува да остане сама – оправдаваше я той. – Искам Калоян да има нормално детство.

– А ти кога ще имаш нормален живот? – питах аз, но той само свиваше рамене.

С времето започнах да усещам как ревността ме изяжда отвътре. Всяка вечер, когато телефонът му звъннеше и видех името ѝ на екрана, в мен се надигаше буря. Опитвах се да бъда търпелива – знаех, че детето е най-важното. Но Мария не спираше да провокира.

Една вечер, докато вечеряхме у нас, тя му изпрати снимка на Калоян с гипсирана ръка. Петър скочи от масата и изчезна без дума. Върна се чак сутринта.

– Не можеше ли поне да ми кажеш къде отиваш? – попитах го със сълзи в очите.

– Извинявай… Бях притеснен за Калоян.

– А аз? Аз не съм ли част от живота ти?

Той ме погледна уморено:

– Елена, не искам да те губя. Но Калоян е моят син…

В този момент разбрах колко трудно е да обичаш някого с минало. Особено когато миналото не иска да си тръгне.

Майка ми често ми казваше:

– Мъж с дете е като къща с призрак – никога не си сама в нея.

Опитвах се да не ѝ вярвам, но Мария беше навсякъде – в телефонните разговори, в празните вечери, в погледа на Петър, когато мислеше за сина си.

Един ден реших да говоря с нея. Отидох до блока ѝ в „Тракия“ и я изчаках пред входа. Когато ме видя, лицето ѝ се изкриви в лека усмивка.

– Какво искаш?

– Искам само малко спокойствие – казах тихо. – Не искам да ти взимам Петър или Калоян. Просто искам шанс за нашето семейство.

Тя ме изгледа от глава до пети:

– Мислиш ли, че е толкова лесно? Ти си просто поредната жена в живота му. Но аз винаги ще бъда майката на детето му.

В този момент разбрах – тя няма да се откаже лесно. За нея Петър беше повече от бивш съпруг; беше инструмент за контрол, начин да не остане сама.

Вечерта разказах всичко на Петър. Той замълча дълго, после каза:

– Знам, че ти е трудно. Но не мога да изоставя Калоян.

– Не ти казвам да го изоставиш! Просто искам граници! Искам тя да спре да те използва като личен спасител!

Той кимна безмълвно, но нищо не се промени.

Седмици по-късно Мария започна нова тактика – изпращаше Калоян при нас всеки уикенд с думите: „Имам работа, гледайте го.“ Детето беше мило, но усещах как ме гледа с недоверие. Веднъж дори ми каза:

– Мама казва, че ти си лоша и че татко ще се върне при нас.

Сълзите ми потекоха пред него. Не знаех какво да кажа. Петър го прегърна и ме погледна безпомощно.

Започнах да се чувствам като чужда в собствения си дом. Приятелките ми ме съветваха:

– Или приеми ситуацията, или си тръгни! Няма средно положение.

Но аз обичах Петър. Вярвах, че можем да изградим нашето семейство въпреки всичко.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Петър и Калоян. Опитах се да бъда мила:

– Какво обичаш най-много да правиш?

Той ме погледна подозрително:

– Да играя с мама и тати заедно.

Петър сведе глава. Аз усетих как нещо умира в мен.

Сега пиша тези редове и се питам: Колко дълго може една жена да обича мъж с минало, което всеки ден я наранява? Има ли шанс за щастие там, където сенките на бившата любов никога не си тръгват?