Бившият ми зет иска половината от апартамента на дъщеря ми: История за предателство и семейни рани

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше по телефона. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелните блокове на Люлин, а аз стоях на балкона с чаша горчиво кафе и се опитвах да осмисля думите ѝ.

– Татко, той настоява, че му се полага половината от апартамента! Казва, че е платил за ремонта и има право! – продължи тя, а аз усещах как гневът ми се надига като буря.

Преди пет години купихме този апартамент за Виктория. С жена ми Мария събирахме пари цял живот – отказвахме си почивки, сменяхме старите мебели с още по-стари, само и само да дадем на детето си сигурност. Когато Виктория се омъжи за Петър, бях щастлив. Мислех, че е добро момче – работлив, възпитан, от нормално семейство от Плевен. Никога не съм предполагал, че ще стигнем до тук.

Петър и Виктория живяха в апартамента от първия ден на брака си. След година решиха да направят ремонт – нова кухня, ламинат, пребоядисване. Петър настояваше да вземат кредит на негово име. Аз не се намесих – мислех си, че така трябва, младите да се оправят сами. Давах им по малко пари за мебели, помагах с каквото мога. Но апартаментът винаги е бил на името на Виктория.

Сега, след развода им, Петър твърди, че му се полага половината жилище. Бил вложил пари и труд в ремонта. Бил платил за кухнята и дограмата. Дори беше намерил адвокат и заплаши, че ще съди Виктория.

– Той няма право! – изкрещях аз в слушалката. – Това е нашият апартамент! Ти си собственикът! Как може да бъде такъв нагъл?

Виктория плачеше. Чувах как малкият ѝ син Борис реве в другата стая. Сърцето ми се късаше – не само заради парите, а защото виждах как дъщеря ми страда.

Същата вечер Мария седна до мен на дивана. Беше уморена – работи като медицинска сестра в болницата и често се прибира късно.

– Какво ще правим? – попита тя тихо.

– Ще се борим – отвърнах аз. – Няма да му дадем нищо.

Но истината е, че не бях сигурен. Законите са сложни. Адвокатът ни каза, че ако Петър докаже вложенията си с фактури и преводи, може да претендира за част от стойността на ремонта. Не за апартамента, но за вложеното. А той беше събрал всички документи – пазеше ги като оръжие срещу нас.

Следващите седмици бяха кошмар. Петър идваше до апартамента без предупреждение – уж да види Борис, но всъщност проверяваше какво става. Един ден го засякох на входа.

– Какво правиш тук? – попитах го студено.

– Имам право да виждам сина си. И да си взема нещата – отвърна той нагло.

– Не си добре дошъл тук повече! – изръмжах аз.

Той ме изгледа с презрение и прошепна:

– Ще видим кой ще спечели накрая.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което сме преживели като семейство. Спомних си първия ден в новия апартамент – как Виктория подреждаше книгите си по рафтовете, как Мария плака от радост. Сега всичко беше на път да се разпадне.

Виктория започна да се затваря в себе си. Не искаше да говори с никого. Дори Борис усещаше напрежението – стана нервен, започна да плаче нощем.

Една вечер я намерих седнала на пода в кухнята, с глава в ръцете.

– Татко… ако трябва да му дам пари… ще ми помогнеш ли?

Седнах до нея и я прегърнах.

– Ще направя всичко за теб, Вики. Но няма да му дадем нищо повече от това, което заслужава.

Тя ме погледна с празен поглед.

– А ако съдът реши друго?

Не знаех какво да кажа. В България често справедливостта е въпрос на късмет или връзки. Петър вече беше започнал да настройва родителите си срещу нас – разправяха по селото им, че сме измамници и сме му взели парите.

Скоро започнаха да ни звънят непознати хора – заплахи, обиди. Мария получи писмо на работното си място: „Внимавай какво правиш със зетя!“

Чувствах се безсилен. За първи път в живота си не можех да защитя семейството си.

Дойде денят на делото. Съдебната зала беше студена и безлична. Петър седеше срещу нас с адвоката си – млад мъж с костюм и самодоволна усмивка.

Съдията изслуша всички доказателства – фактури, банкови преводи, свидетелски показания. Адвокатът ни се опита да обясни, че ремонтът е бил подарък за семейството, а не инвестиция с цел печалба.

След два часа съдията отсъди: Петър няма право върху апартамента, но има право да получи част от стойността на ремонта – около 12 000 лева.

Виктория избухна в сълзи. Аз стоях като вцепенен. От една страна бях облекчен – апартаментът оставаше неин. От друга страна усещах горчивината на поражението – толкова труд и лишения заради едно предателство.

След делото Петър ни подмина без дума. Виктория ме хвана за ръката:

– Татко… струваше ли си всичко това? Дали някога ще мога пак да вярвам на някого?

Понякога се чудя: къде сбъркахме като родители? Можех ли да предпазя дъщеря си от тази болка? Или просто животът ни учи по трудния начин какво значи доверие и предателство?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите до край?