Боли толкова много: Родителите ми ме използваха, а аз просто исках да ги обичам

— Пак ли ще стоиш така, без да кажеш нищо? — гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато гледаше сметката за тока. — Виждаш ли колко е? Как ще платим това, Георги?

Стиснах зъби. Вече знаех какво следва. Баща ми седеше на масата, навел глава над чашата с чай, сякаш чакаше бурята да отмине. Аз бях бурята. Или по-скоро — спасителният пояс, който те винаги хвърляха във водата, когато се давеха.

— Ще ви дам пари — промълвих тихо, макар че заплатата ми току-що беше пристигнала и вече бях изчислил как ще я разпределя между наема, храната и малкото удоволствия, които си позволявах.

Майка ми въздъхна театрално и се обърна към баща ми:

— Видя ли? Нашето момче пак ще ни спаси. Ако не беше той…

Баща ми само кимна. Не каза нищо. Никога не казваше нищо.

Така минаваха годините. Аз работех като счетоводител в една малка фирма в София, а те живееха в Пловдив. Всеки месец им пращах пари — понякога половината си заплата, понякога повече. Когато се обадех да кажа, че този месец не мога да помогна толкова, майка ми започваше да плаче по телефона:

— Не знам как ще оцелеем… Татко ти е болен, аз не мога да работя толкова… Всички деца помагат на родителите си! Само ти ли не разбираш?

В началото вярвах, че наистина им е трудно. Но с времето започнах да забелязвам неща, които ме караха да се съмнявам. Сестра ми Мария живееше в чужбина и рядко се прибираше. Когато говорехме, тя винаги казваше:

— Георги, не може само ти да носиш всичко на гърба си. Те са големи хора. Защо не потърсят работа? Защо не се ограничат малко?

Но аз не можех да ги оставя. Бях възпитан така — семейството е над всичко.

Една вечер през декември се прибрах у дома и намерих бележка на вратата: „Георги, обади се спешно!“ Познах почерка на майка ми. Сърцето ми заби лудо. Обадих се веднага.

— Мамо, какво става?

— Георги, трябва ни още хиляда лева до края на седмицата! Иначе ще ни изгонят от апартамента!

— Как така? Миналия месец ви пратих почти всичко…

— Не разбираш ли? Всичко поскъпва! Ти си ни единствената надежда!

Тогава не издържах.

— Мамо, аз съм на трийсет и пет години и още не съм успял да си купя дори колело! Всичко давам на вас! Кога ще мисля за себе си?

Настъпи тишина. После чух тихо подсмърчане.

— Значи вече не ни обичаш…

Тези думи ме удариха по-силно от всеки шамар. Затворих телефона и седнах на пода в коридора. Не знаех какво да правя.

На следващия ден отидох при психолог. За първи път в живота си говорих открито за това как се чувствам — като банкомат, а не като син; като длъжник, а не като човек с мечти.

— Георги — каза психологът — ти имаш право на свой живот. Помагането е хубаво, но когато става за сметка на теб самия, вече е жертва.

Седмици наред мислех върху тези думи. Започнах да отказвам малки суми. Майка ми ставаше все по-настойчива:

— Какво ще кажат съседите? Че сме изоставени от сина си?

Една вечер сестра ми се прибра от Германия. Събрахме се всички вкъщи. Мария погледна майка ни право в очите:

— Мамо, защо винаги разчиташ само на Георги? Аз също съм ти дете!

Майка ми замълча за миг, после избухна:

— Ти си далече! Той е тук! Той трябва да помага!

Баща ми пак мълчеше.

Тогава Мария каза нещо, което никога няма да забравя:

— Може би е време да започнете да живеете със средствата, които имате. Ние имаме свой живот.

В този момент осъзнах — цял живот съм бил заложник на чужди очаквания и вина.

След тази вечер започнах да казвам „не“ по-често. Майка ми се сърди, баща ми още повече се затвори в себе си. Но аз започнах да дишам по-леко.

Сега стоя на прозореца и гледам светлините на София. Питам се: „Дали някога ще ме разберат? Или винаги ще бъда просто техният спасителен пояс?“

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте жертвали себе си заради родителите си?