Брат ми не ми говори от години, а сега иска да живее при мен: Как да простя, когато болката още е жива?

— Не мога да повярвам, че си тук — изрекох с пресипнал глас, докато гледах брат си Ивайло, застанал на прага на апартамента ми в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а въздухът миришеше на мокри листа и стари спомени.

Ивайло не каза нищо. Само ме гледаше с онзи поглед, който помнех от детството — смесица от вина и гордост. Беше минало толкова време, че почти бях забравила как изглежда. Последния път, когато го видях, беше на погребението на баща ни. Тогава бях на шестнайсет, а той — на двадесет и четири. Баща ни го хвана за ръката преди да издъхне и му прошепна: „Пази сестра си.“

Но Ивайло не ме опази. Изчезна. Първо престана да се прибира вечер, после спря да се обажда. Майка ни се поболя от мъка и тревога, а аз останах сама в един апартамент, пълен с тишина и неизказани думи.

— Може ли да вляза? — попита той най-накрая, гласът му трепереше.

Пуснах го вътре. Седна на дивана, сякаш никога не беше напускал този дом. Огледа се — снимките по стените, старият килим на баба, чашите с изтъркани дръжки. Всичко беше останало същото, само ние бяхме други.

— Защо сега? — попитах го тихо.

Той въздъхна дълбоко и прокара ръка през косата си.

— Нещата не вървят… Изгубих работата си в завода. Живях при една жена в Пловдив, но се разделихме. Пари нямам. Нямам къде да отида.

В този момент усетих как гневът ми се надига като вълна. Толкова години мълчание, толкова нощи в сълзи и самота… А сега просто така да се върне?

— А къде беше ти, когато имах нужда от теб? Когато майка ни лежеше в болницата и аз трябваше да решавам сама дали да й купя лекарства или хляб? Когато завърших училище и нямаше кой да ме поздрави? Когато не знаех как да си платя тока?

Ивайло наведе глава.

— Знам… Знам, че те предадох. Не мога да си го простя. Но тогава… просто не можех да понеса всичко. Баща ни умря в ръцете ми. Майка ни се разпадаше пред очите ми. Аз… избягах. Страх ме беше.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха спомени — как стоях сама в коридора на болницата, как плаках в тъмното, как се учех да бъда силна без никой до мен.

— И сега какво? — попитах го. — Мислиш ли, че просто ще забравя всичко?

Той поклати глава.

— Не очаквам да ми простиш веднага. Просто… нямам друг избор. Ако не ме приемеш, ще спя на гарата.

В този момент усетих как сърцето ми се разкъсва между гнева и жалостта. Това беше моят брат — човекът, който някога ме носеше на рамене до езерото в Дружба, който ме учеше да карам колело по алеята зад блока. Но също така беше човекът, който ме изостави в най-тежкия момент от живота ми.

— Ще ти дам една седмица — казах твърдо. — Една седмица да си намериш работа или място за живеене. Не мога повече да живея с призраците на миналото.

Той кимна благодарно и очите му се насълзиха.

— Благодаря ти, сестричке…

През следващите дни апартаментът ми се изпълни с напрежение. Ивайло беше тих, почти невидим — ставаше рано, излизаше да търси работа, връщаше се късно вечерта уморен и мълчалив. Понякога го чувах как плаче нощем в кухнята.

Една вечер седнахме заедно на масата с по чаша чай.

— Помниш ли как веднъж избягахме от вкъщи и спахме в палатка на Витоша? — попита той с усмивка през сълзи.

— Помня — отвърнах аз тихо. — Тогава мислех, че нищо не може да ни раздели.

— И аз така мислех…

Мълчахме дълго. После той каза:

— Знам, че не мога да върна времето назад. Но ако можеш… ако имаш сили… бих искал пак да бъда твой брат.

Погледнах го дълго. Виждах болката му, но виждах и желанието за промяна.

— Ще опитам — казах най-накрая. — Но ще трябва време.

Седмицата измина бавно. Ивайло намери временна работа като охрана в един склад в Обеля и започна да спестява пари за квартира. Преди да си тръгне, остави бележка на масата:

„Благодаря ти за втория шанс. Надявам се някой ден пак да бъдем семейство.“

Седнах до прозореца и гледах светлините на София. В главата ми кънтяха думите на баща ни: „Пази сестра си.“

Понякога животът ни подлага на изпитания, които изглеждат непоносими. Но дали прошката е слабост или сила? Мога ли някога истински да простя?

А вие бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?