Брат ми отказа да се грижи за болната ни майка и искаше да продаде дома ѝ: Оттогава нито тя, нито аз искаме да го видим

– Не, няма да остана! Омръзна ми всичко това! – гласът на брат ми Петър ехтеше из тесния коридор на панелката в Люлин. Майка ми, с побелели коси и треперещи ръце, стоеше до мен, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Беше февруари, студът се просмукваше през прозорците, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Петре, моля те… – прошепна тя. – Само още малко, докато се оправя…

– Не ме интересува! – прекъсна я той. – Аз имам свой живот! Ти си виновна, че си така! Защо не си гледаше здравето навреме?

Стоях като вцепенена. Винаги съм мислила, че кръвта вода не става, но в този момент усещах как между нас се отваря пропаст. Петър беше пет години по-голям от мен, но никога не пое истинска отговорност. Докато аз учех в Софийския университет и работех на две места, той си стоеше вкъщи – първо при мама и тате, после само при мама, след като татко почина. Животът му беше низ от оправдания: „Няма работа“, „Не ми върви“, „Всички са срещу мен“.

Когато майка ни получи инсулт, аз зарязах всичко и се върнах от Пловдив. Оставих работата си в рекламна агенция, приятелите, дори гаджето си. Не можех да я оставя сама. Петър обеща да помага, но още първата седмица започна да изчезва – уж търсел работа, уж имал срещи. В действителност прекарваше времето си по кафенета с познати от квартала.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Ако продадем апартамента, ще вземем поне 120 хиляди евро. Ще си купя кола и ще започна бизнес… Да бе, майка ми няма нужда от толкова голямо жилище…

Кръвта ми застина. Влязох в хола и го погледнах право в очите:

– Какво правиш? Искаш да продадеш дома на майка ни?

Той ме изгледа нагло:

– А ти какво предлагаш? Да я гледаме до края на живота ѝ? Аз не съм ѝ длъжен! Ти ако искаш – стой тук и се жертвай!

Майка ни слушаше всичко това от креслото си. Сълзите ѝ капеха по ръцете ѝ. Никога не съм я виждала толкова пречупена.

– Петре… – прошепна тя едва доловимо. – Това ли съм ти аз?

Той не отговори. На следващия ден си събра багажа и изчезна. Остана само едно писмо на масата: „Не ме търсете. Всеки да се оправя както може.“

Минаха месеци. Грижите за майка ми бяха тежки – рехабилитация, лекарства, памперси… Понякога нощем плачех от умора и безсилие. Понякога се ядосвах на съдбата: защо всичко падна върху мен? Но после виждах майка ми – как се опитва да се усмихне въпреки болката, как ми казва „Благодаря ти, мило дете“ – и намирах сили да продължа.

Петър не се обади нито веднъж. Само веднъж получих писмо от адвокат: настояваше да продадем апартамента и да разделим парите. Беше готов да остави майка ни без дом, само заради някакви пари.

Съседите започнаха да шушукат:

– Какъв син е това? Как може така?

– Горката жена…

Аз не им обръщах внимание. Знаех истината – някои хора просто не могат да обичат никого освен себе си.

Една вечер седяхме с майка ми на балкона. Гледахме светлините на града.

– Мамо – казах тихо, – боли ли те още?

Тя ме погледна с уморени очи:

– Не толкова тялото ми, колкото душата… Никога не съм вярвала, че синът ми ще ме предаде така.

Прегърнах я силно.

– Аз няма да те оставя. Обещавам ти.

Така минаха две години. Майка ми постепенно отслабваше. Един ден просто затвори очи и повече не ги отвори.

На погребението Петър не дойде. Дори не изпрати цвете.

Сега живея сама в апартамента ѝ. Понякога чувам стъпките ѝ в коридора или усещам миризмата на любимия ѝ чай от липа. Болката още е жива, но знам, че постъпих правилно.

Понякога се питам: Какво струва едно семейство? Пари ли са по-важни от човешката обич? Има ли прошка за такова предателство?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите на брат като моя?