Брат ми превзе апартамента ми и мисли, че това е нормално

– Не можеш просто да влезеш тук и да се държиш сякаш всичко ти принадлежи! – гласът ми трепереше от гняв, докато стоях на прага на апартамента, който някога наричах дом.

Мартин, полубрат ми, дори не си направи труда да ме погледне. Беше се разположил на дивана, с крака върху масата, телевизорът гърмеше с някакво риалити. Въздухът миришеше на евтина пица и цигари. Този апартамент беше последното нещо, което ми остана от баща ми. След смъртта му майка ми се омъжи за Иван – човек, когото никога не приех напълно. Скоро след това се появи Мартин – по-малък от мен с десет години, но винаги обгрижван и защитаван от майка ни.

– Спокойно, бе, Ники – отвърна Мартин с онзи негов безгрижен тон. – Майка каза, че мога да остана тук. Ти нали си добре при твоята приятелка?

Стиснах зъби. Да, живеех при Мария, но това не беше избор – беше принуда. След като баща ми почина, майка ми настоя да се преместя при нея и Иван „за да не съм сам“. Но истината беше, че искаха да дадат апартамента под наем или на Мартин. Аз отказах. Това беше моят дом. Баща ми го остави на мен. Документите бяха ясни – нотариален акт на мое име.

Но когато се върнах един ден след работа, ключът ми вече не пасваше. Мартин беше сменил патрона.

– Това е незаконно! – изкрещях тогава през вратата.

– Говори с мама! – отвърна той и пусна музиката по-силно.

Майка ми не отговори на обажданията ми цяла седмица. Когато най-накрая я намерих в кухнята на новия им апартамент, тя ме погледна уморено.

– Николай, разбирам те… Но Мартин има нужда от място. Ти си голям вече, ще се оправиш.

– Това е моят апартамент! Баща ми го остави на мен! – гласът ми се пречупи.

Тя въздъхна тежко.

– Знам… Но той е твой брат. Семейството трябва да си помага.

Семейството… Колко лесно тази дума губи смисъл, когато става дума за пари и имоти.

Минаха месеци. Опитах всичко – адвокати, разговори, молби. Мартин не помръдна. Дори започна да кани приятели, да прави купони. Съседите се оплакваха на мен, сякаш аз бях виновен. Веднъж го засякох пред блока.

– Мартине, моля те… Поне ми дай някои от нещата вътре. Снимките на татко…

Той се засмя.

– Ще ти ги дам някой ден. Сега бързам.

В този момент разбрах – за него това беше просто още една придобивка. Не чувстваше тежестта на спомените, не разбираше какво значи този апартамент за мен.

Мария ме подкрепяше колкото можеше.

– Не може ли да го съдиш? – попита тя една вечер, докато седяхме в малката й кухня.

– Мога… Но това ще съсипе всичко между мен и майка ми. А и знаеш как са нещата тук – съдилищата се влачат с години…

Тя ме прегърна.

– Понякога трябва да избереш себе си пред семейството.

Но как да избереш себе си, когато цял живот са ти казвали, че семейството е всичко?

Една вечер получих обаждане от съседката баба Станка.

– Николайчо, пак правят купон! Не мога да спя! Това не е като при баща ти…

Срамът ме заля като вълна. Чувствах се безсилен – изгонен от собствения си дом, обвиняван за чужди грехове.

Реших да отида до апартамента. Вратата беше открехната. Влязох без да чукам. Вътре – дим, музика, непознати лица. Мартин ме видя и се ухили.

– Ей, батко! Дойде ли да празнуваш с нас?

Избухнах:

– Това не е парти! Това е моят дом! Излезте всички!

Никой не ме послуша. Един от приятелите му дори ме изблъска към вратата.

В този момент разбрах – загубих битката. Не само за апартамента, а и за семейството си.

На следващия ден подадох жалба в полицията. Знаех, че няма да стане бързо или лесно. Но поне опитах.

Майка ми не ми говори вече месеци. Казва на роднините, че съм алчен и неблагодарен. Мартин живее живота си безгрижно в апартамента на баща ми.

Понякога минавам покрай блока и гледам към прозореца си. Светлините светят до късно – чужди хора в моя дом.

Питам се: Кога семейството престава да бъде семейство? Кога любовта се превръща в битка за квадратни метри? И струва ли си всичко това?

А вие какво бихте направили на мое място?