Бягам на работа, за да избягам от него: История за любов, разочарование и смелост

– Пак ли ще се прибираш толкова късно, Мария? – гласът на Петър ме преследваше дори когато затварях вратата след себе си. Не отговорих. Само стиснах чантата си по-силно и забързах по стълбите. Навън беше още тъмно, но студеният въздух ми подейства като шамар. Вече не помнех кога последно се прибрах с желание у дома.

Работата в счетоводната кантора на улица „Граф Игнатиев“ никога не е била мечтата ми. Но сега офисът беше моето убежище. Там никой не викаше, не хвърляше чаши по стената, не ме обвиняваше за всичко – от изгорялата манджа до това, че съм се усмихнала на съседа. Колежките ми – Даниела и Силвия – усещаха, че нещо не е наред, но никога не питаха директно. Само ми оставяха по някоя шоколадова вафла на бюрото или ми намигаха съзаклятнически, когато шефът ни се развикаше за поредната грешка в отчетите.

Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше най-очарователният мъж, когото познавах – разказваше смешки, носеше ми кафе сутрин и ми пишеше стихове по салфетки. Майка ми казваше: „Мария, гледай го този Петър – има златно сърце.“ А аз вярвах, че любовта ни ще пребори всичко.

Но след сватбата нещата се промениха. Първо дойдоха дребните забележки – „Защо пак си с тази пола?“, „Не мислиш ли, че прекалено често излизаш с приятелките си?“. После започнаха скандалите. Всяка вечер се прибирах с усещането, че вървя по тънък лед. Ако вечерята не беше готова навреме или ако детето плачеше твърде дълго, Петър избухваше. Веднъж хвърли чиния по стената – парчетата още стоят там, залепени с тиксо, защото „нямаме пари за ремонт“.

Синът ни, Алекс, е на шест. Понякога го чувам как шепне на плюшеното си мече: „Татко пак крещи на мама.“ Сърцето ми се къса всеки път. Опитвам се да го защитя, да го прегръщам повече, да му чета приказки преди лягане. Но знам, че той усеща напрежението между нас.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе в кухнята и захлопна вратата зад себе си.
– Защо пак си закъсняла? Къде беше? С кого?
– На работа бях – отвърнах тихо.
– Не ме лъжи! Знам аз какви ги вършиш! – очите му святкаха от гняв.
– Петре, моля те…
– Млъкни! – ръката му се сви в юмрук.

Тогава за първи път усетих истински страх. Не за себе си – за Алекс. През нощта легнах до него и слушах как диша тежко в съня си. Реших: повече няма да позволя това да продължава.

На следващия ден казах на Даниела:
– Мисля да се разведа.
Тя ме погледна дълго и само прошепна:
– Ако имаш нужда от място за спане… знаеш къде живея.

Събирах смелост седмици наред. Всяка вечер гледах Алекс как заспива и си повтарях: „Заради него трябва да издържа.“ Но една сутрин той ме попита:
– Мамо, ти щастлива ли си?
Не можах да отговоря. Само го прегърнах силно.

Започнах да търся информация в интернет – как се подава молба за развод, какви права имам като майка. Оказа се по-сложно, отколкото очаквах. Петър имаше приятели навсякъде – в полицията, в общината. Заплашваше ме:
– Ако ме напуснеш, ще ти взема детето! Ще кажа на всички, че си луда!

Всяка сутрин ставах по-трудно от леглото. На работа вече не можех да се съсредоточа – цифрите плуваха пред очите ми. Шефът ме извика:
– Мария, какво става с теб? Не си себе си.
Исках да му кажа всичко, но само поклатих глава.

Една вечер Алекс имаше температура. Петър не беше вкъщи – беше излязъл с приятели. Прегръщах детето и плаках тихо. Тогава реших: няма повече да чакам чудо.

На следващия ден отидох при адвокатка – Маргарита Иванова. Тя ме изслуша внимателно и каза:
– Не сте сама, Мария. Ще ви помогна.
За първи път от години почувствах надежда.

Когато казах на Петър, че подавам молба за развод, той побесня:
– Ще съжаляваш! Никой няма да те вземе с дете!
Но вече не ме беше страх. Алекс стоеше до мен и държеше ръката ми.

След месец напуснахме апартамента. Настанихме се при Даниела за известно време. Беше трудно – парите не стигаха, Алекс плачеше нощем за баща си, а аз се чудех дали съм постъпила правилно.

Сега живея в малка гарсониера в „Люлин“. Работя повече от всякога и всяка вечер готвя любимата супа на Алекс. Понякога той пита:
– Мамо, татко ще ни намери ли?
Прегръщам го и му казвам:
– Тук сме в безопасност.

Понякога нощем лежа будна и се питам: дали някога ще мога пак да обичам? Дали ще простя на себе си за всичко пропуснато? Или просто ще продължа да бягам – този път към себе си?

А вие… бихте ли имали смелостта да напуснете всичко познато в името на свободата?