Бягство в нощта: Историята на една майка, останала сама срещу страха

— Мамо, студено ми е… — прошепна Виктория, докато стискаше ръката ми на тъмното стълбище. Синът ми Даниел трепереше до мен, очите му бяха широко отворени, пълни със страх и неразбиране. Беше три след полунощ. В ръцете си държах само една чанта с най-необходимото и двете си деца. Сърцето ми биеше лудо, а в ушите ми още кънтяха последните думи на Петър: „Ако излезеш през тази врата, ще съжаляваш цял живот!“

Но вече не можех да остана. Месеци наред търпях крясъците, обидите, заплахите. Всяка вечер се молех децата да не чуят как баща им чупи чаши или хвърля по мен каквото му попадне. Всяка сутрин се чудех дали ще имам сили да се усмихна и да ги изпратя на училище, сякаш всичко е наред.

Тази нощ чашата преля. Петър се върна пиян, както често напоследък, и започна да вика заради някаква дреболия — че не съм сготвила любимата му супа. Децата се скриха в стаята си, а аз стоях пред него и усещах как гневът му се излива върху мен като вряла вода. Когато замахна с ръка, нещо в мен се пречупи. Хванах Виктория и Даниел за ръце, грабнах чантата и излязохме. Не знаех къде ще отидем, но знаех, че повече не мога да остана.

Първата ми мисъл беше Мария — най-добрата ми приятелка още от гимназията. Тя винаги казваше: „Ако някога имаш нужда от помощ, звънни ми, ден или нощ.“ С треперещи пръсти набрах номера ѝ. Тя вдигна почти веднага.

— Ани? Какво става? — гласът ѝ беше сънен, но загрижен.
— Моля те… Можем ли да дойдем при вас? Не мога повече…
— Разбира се! Ела веднага! — каза тя и затвори.

С децата стигнахме до блока ѝ за десет минути. Вратата на входа беше заключена, но Мария ни отвори. Прегърна ме силно, а аз избухнах в сълзи.

— Всичко ще се оправи, Ани. Тук сте в безопасност — прошепна тя.

Но докато ни водеше към апартамента си, на стълбището се появи съпругът ѝ — Георги. Лицето му беше намръщено.

— Какво става тук? — попита той рязко.
— Ани и децата ще останат при нас тази нощ — отвърна Мария твърдо.
— Не може! — изсъска Георги. — Не искам чужди проблеми в къщата ми! Ако Петър разбере, ще ни направи беля! Не ме интересува, че ти е приятелка!

Мария се опита да спори с него, но той беше непреклонен. Децата ме гледаха с ужасени очи. Сърцето ми се сви — не можех да ги подложа на още една сцена. Хванах ги за ръце и тръгнах обратно към стълбището.

— Ани! Почакай! — извика Мария след мен.
— Не… Не мога да ви въвлека в това… — прошепнах аз със задавен глас.

Останахме на стълбището. Беше студено и миришеше на прах и боя. Виктория се сгуши в мен, а Даниел се опита да бъде смел:

— Мамо, ще намерим ли къде да спим?

Не знаех какво да отговоря. Телефонът ми светеше с няколко пропуснати обаждания от Петър. Страхът ме парализираше. Опитах се да се обадя на сестра си в Пловдив, но тя не вдигна.

В този момент чух как вратата на Мария се отвори тихо. Тя излезе при нас с одеяло и термос чай.

— Не мога да ви оставя така… — каза тя тихо. — Георги е ядосан, но ще говоря с него пак. Ела поне да седнете във входа, докато измислим нещо.

Седнахме на стълбите. Децата пиха топъл чай и заспаха, сгушени до мен. Мария седна до мен и ме хвана за ръката.

— Прости ми… Не знаех, че Георги ще реагира така…
— Не е твоя вината — казах аз през сълзи. — Просто… не знам какво да правя.

Седяхме дълго в тишина. Чувах само дишането на децата и далечния шум от улицата. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Къде ще отидем утре? Ще ни намери ли Петър? Ще повярва ли някой на моята история?

На сутринта Мария успя да убеди Георги да ни пусне вътре поне за малко — докато измисля какво да правя по-нататък. Тя ми даде телефон на кризисен център за жени, претърпели домашно насилие. Обадих се със свито сърце и те обещаха да ни приемат още същия ден.

Докато чакахме таксито за кризисния център, Виктория ме попита:

— Мамо, ще бъдем ли щастливи пак?

Погалих я по косата и прошепнах:

— Ще направя всичко възможно…

Сега седя тук, в малката стая на кризисния център, с децата до мен. Още ме е страх от утрешния ден, но поне знам, че вече не съм сама срещу страха. Питам се: Колко още жени като мен стоят по стълбищата тази нощ? И кога обществото ни ще спре да обръща глава на другата страна?