Бягството на една българка: Когато домът се превърне в клетка

„Не можеш да си тръгнеш ей така!“, гласът на майка му отекваше в главата ми, докато трескаво пъхах дрехи в една стара чанта. Беше вторник, дъждът барабанеше по прозорците, а аз знаех, че имам само няколко минути, преди да се върнат. Сърцето ми блъскаше в гърдите като птица, хваната в клетка. „Стига си ревала, Мария!“, казваше ми често Иван, мъжът ми, с онази студена усмивка, която ме караше да се свивам още повече в себе си.

Не знам кога точно домът ни се превърна в бойно поле. Може би беше още от първия ден, когато се нанесохме при майка му – леля Станка. „Тук ще ви е по-лесно, ще помагам с всичко“, обеща тя. Но помощта ѝ бързо се превърна в контрол. „Защо не си измила чиниите? Защо не си сготвила супа? Защо не си облякла по-добре Иван?“ Всеки ден беше изпитание, всяка вечер – нова кавга.

Понякога Иван ме защитаваше, но по-често просто мълчеше или се присъединяваше към нея. „Майка ми е права, Мария. Трябва да се постараеш повече.“ С времето започнах да се губя – забравих коя съм, какво обичам, какво ме радва. Приятелките ми изчезнаха една по една – „Нямаш време за тях“, казваше Иван. „Трябва да си тук, у дома.“

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме на масата, а леля Станка започваше с въпросите: „Кога ще имате дете? Защо още не си бременна? Да не би да има нещо нередно с теб?“ Погледът на Иван ставаше все по-студен. Аз се свивах в себе си и броях минутите до края на вечерята.

Една нощ не издържах и избухнах: „Стига! Не мога повече!“ Иван ме изгледа така, сякаш съм му чужда. „Ако не ти харесва – вратата е там.“ Но знаех, че не е толкова лесно. Къде щях да отида? Родителите ми бяха далеч, а и те винаги са били на страната на „традициите“ – жената трябва да търпи.

Седмици наред събирах смелост. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Днес ще си тръгна.“ Но после идваше страхът – как ще живея сама? Как ще плащам наем? Ще ме осъдят ли хората? Ще ме обвинят ли родителите ми?

В онзи дъждовен вторник обаче нещо се пречупи в мен. Иван и майка му бяха излезли до пазара. Знаех, че имам час-два. Хвърлих няколко дрехи в чантата, взех портмонето и телефона си и излязох. Не заключих след себе си – нямаше смисъл.

Вървях под дъжда, мокра до кости, но за първи път от години дишах свободно. Спрях такси и казах адреса на една приятелка от университета – Даниела. Не бяхме се чували отдавна, но знаех, че ще ме приеме поне за няколко дни.

„Мария?! Какво ти е станало?“, ахна Даниела, когато ме видя на прага си. Разплаках се като дете. Разказах ѝ всичко – за обидите, за самотата, за страха. Тя ме прегърна силно: „Ти си много по-силна, отколкото мислиш.“

Първите дни бяха кошмарни. Телефонът ми звънеше непрекъснато – Иван, леля Станка, дори баща ми: „Върни се у дома! Какво ще кажат хората?“ Не им вдигах. Не можех да говоря с никого от тях.

Започнах да търся работа – каквато и да е. Намерих място като продавачка в малък магазин за дрехи на Женския пазар. Собственичката – леля Гинка – беше строга, но справедлива жена: „Момиче, тук всички сме минали през нещо тежко. Ще се оправиш.“

Вечерите прекарвах сама в малката квартира, която успях да наема с помощта на Даниела. Понякога тишината беше оглушителна. Чувах гласовете им в главата си – упреците, заплахите, обвиненията.

Една вечер Иван дойде пред квартирата ми. Чуках силно по вратата: „Мария! Излез! Как можа да ни оставиш така?“ Стоях от другата страна и треперех. Не отворих.

Минаха месеци. Започнах да усещам вкуса на свободата – макар и горчив понякога. Научих се сама да плащам сметките си, сама да решавам какво ще ям и кога ще излизам. Започнах да рисувам отново – нещо, което бях забравила напълно.

Родителите ми все още не могат да приемат решението ми. Майка ми плаче по телефона: „Ще останеш сама! Никой няма да те вземе вече!“ А аз ѝ казвам: „По-добре сама, отколкото нещастна.“

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали трябваше да остана и да търпя още? Или може би всяка жена заслужава шанс за ново начало?

А вие как бихте постъпили? Колко още трябва да търпи една жена в името на семейството?