Бях ли лоша майка, когато ги помолих да си тръгнат?

— Мамо, пак ли ще започваш? — гласът на Петър проряза тишината като нож. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а гръмотевиците караха стените да потреперват. Стоях до кухненската маса, с ръце, стиснати толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късно — почти полунощ, но никой не можеше да заспи в тази къща.

— Не започвам нищо, Петре — отвърнах тихо, но твърдо. — Просто искам малко спокойствие. Не мога повече така.

Марта, жена му, седеше на дивана с кръстосани ръце и поглед вперен в пода. Откакто се нанесоха при мен преди шест месеца, домът ми се превърна в бойно поле. Всеки ден — дребни забележки, скрити погледи, недомлъвки. Петър беше загубил работата си в завода в Пловдив, а Марта не можеше да си намери нищо по специалността си. Казаха ми, че ще останат само докато се оправят, но месеците минаваха, а напрежението растеше.

— Ти не разбираш — изсъска Марта. — Не е лесно да си намерим работа! Всички ни гледат като натрапници.

— Аз не ви обвинявам за това — прошепнах. — Но къщата ми вече не е моя. Не мога да се движа свободно, не мога да си почина. Дори в собствената си спалня се чувствам като гост.

Петър скочи от стола:

— Значи искаш да си тръгнем? Това ли искаш от нас?

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да плача пред тях. Не исках да изглеждам слаба.

— Искам само малко тишина… малко уважение към мен и към това, което съм направила за вас. Вече не издържам на този стрес. Кръвното ми е високо, не спя нощем… Страх ме е за здравето си.

Марта стана рязко:

— Добре! Щом така искаш! Ще си тръгнем още утре!

Петър ме погледна така, сякаш съм го предала. В този момент видях в очите му онова малко момче, което някога държах за ръка на път за училище. Но сега беше мъж — ядосан, наранен и объркан.

— Мамо… — прошепна той. — Наистина ли го искаш?

Погледнах го право в очите:

— Да, Петре. За първи път в живота си искам да избера себе си.

Той кимна бавно, без думи. Марта вече събираше нещата им в коридора.

На следващия ден къщата опустя. Чувах само тиктакането на часовника и далечния лай на кучетата от съседната улица. Първите дни бяха като освобождение — можех да се разхождам из стаите по пижама, да слушам любимата си музика, да готвя само за себе си. Но после дойде тишината. Тежка, лепкава тишина, която ме обгръщаше всяка вечер.

Започнах да се питам: Бях ли лоша майка? Егоист ли съм? Можех ли да изтърпя още малко? Съседката ми леля Сийка ме срещна на пазара:

— Какво стана с Петър и Марта? Чух, че са се изнесли…

— Да… — отвърнах уклончиво. — Имат нужда от пространство.

Тя поклати глава:

— Майчинството е тежък кръст, Марийо. Понякога трябва да мислиш и за себе си.

Но думите ѝ не ме успокоиха. Всяка вечер гледах снимките по рафтовете — Петър като абитуриент, Марта на сватбата им, двамата усмихнати на морето във Варна. Сега тези усмивки ми изглеждаха далечни и недостижими.

Петър ми се обади след седмица:

— Мамо… добре сме. Намерихме квартира в Кючук Париж. Не се тревожи за нас.

Гласът му беше студен, отчужден. Опитах се да му кажа колко ми липсва, но думите заседнаха в гърлото ми.

Марта не ми се обади нито веднъж. Чувах от познати, че още търси работа и че са им трудно с парите. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че може би съм ги оставила в беда. Но после си спомнях безсънните нощи, напрежението в гърдите ми, страха от поредния скандал.

Една вечер Петър дойде сам. Стоеше на прага като чужденец.

— Мамо… — започна той колебливо. — Знам, че ти беше трудно с нас. И на нас ни беше трудно… Но ти си ни майка.

Прегърнах го силно — за първи път от години.

— Знам, Петре… И аз те обичам. Просто понякога човек трябва да избере себе си, за да оцелее.

Той кимна и си тръгна бързо. Останах сама с мислите си.

Сега всяка вечер се питам: Бях ли лоша майка? Или просто жена, която най-накрая избра себе си пред всичко останало? Какво бихте направили вие на мое място?