Червени рози за друга жена

— За теб са — каза той, като остави букета червени рози на масата. Гласът му звучеше някак неестествено, прекалено бодро, сякаш се опитваше да прикрие нещо. Погледнах го — усмихваше се широко, но очите му бяха неспокойни. Пръстите ми, все още влажни от картофите, потрепериха леко. От години не бях получавала цветя без повод. Винаги имаше причина — рожден ден, годишнина, 8-ми март. А сега, посред обикновен вторник, той се появява с рози, които обожавам.

— Благодаря ти, Иване — казах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме е развълнувал този жест. Но вътре в мен се надигаше нещо странно — смесица от радост и подозрение.

— Днес просто ми се прииска — отвърна той, като се обърна към хола и пусна телевизора.

Оставих картофите и подуших розите. Бяха свежи, с капчици вода по листенцата. В този миг си спомних как преди години Иван ми носеше цветя почти всяка седмица. После дойдоха децата, сметките, умората. Романтиката се стопи някъде между пелените и кредитите.

Докато вечеряхме, Иван беше необичайно мълчалив. Дъщеря ни Мария разказваше за училище, а синът ни Петър се оплакваше, че не иска да ходи на тренировка. Аз наблюдавах мъжа си — как избягва погледа ми, как нервно върти вилицата.

След вечеря той каза, че ще излезе за малко — трябвало да се види с един колега. Не попитах кой е този колега, защото вече усещах, че нещо не е наред.

Останах сама в кухнята, с букета пред мен. Вдишах аромата на розите и се опитах да прогоня лошите мисли. Но те се връщаха като вълни — какво, ако има друга жена? Какво, ако тези цветя не са за мен?

На следващия ден, докато прибирах прането, телефонът на Иван иззвъня. Беше оставил апарата си на масата. На екрана изписа: „Силвия“. Сърцето ми заби лудо. Не исках да бъда тази жена, която рови в телефона на мъжа си, но нещо по-силно от мен ме накара да отключа екрана.

— Благодаря ти за розите, Иване! Бяха прекрасни. Обичам те. — пишеше в съобщението.

Почувствах се като ударена. В този момент всичко се срина. Седнах на стола, стиснала телефона, и се разплаках. Как можа? След всичко, което сме преживели заедно — трудните години, болестта на баща ми, безсънните нощи с децата… Как можа да ми причини това?

Вечерта го изчаках да се прибере. Децата вече спяха. Седнахме един срещу друг на масата, между нас — букетът рози, вече леко увехнали.

— Иване, за кого бяха тези цветя? — попитах го право в очите.

Той пребледня, после се изчерви. Дълго мълча, после прошепна:

— За Силвия бяха. Съжалявам, не исках да те нараня.

— Колко време? — гласът ми беше тих, но твърд.

— От няколко месеца… — призна той, навел глава.

В този момент сякаш всичко в мен се пречупи. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, първата ни целувка, раждането на Мария и Петър. Всичко това — за какво? За да свърши така?

— Защо? — попитах го, вече със сълзи в очите.

— Не знам… Чувствах се самотен, ти винаги беше заета с децата, с работата… Силвия ме изслушваше, караше ме да се чувствам жив…

— А аз? Аз не съм ли човек? Не се ли уморявам? Не се ли боря всеки ден за този дом?

Той мълчеше. Аз също. В тази тишина се чуваше само тиктакането на стенния часовник.

Следващите дни минаха като в мъгла. Иван се изнесе при майка си. Децата усещаха, че нещо не е наред, но не им казах истината. Майка ми идваше всеки ден да ми помага. Съседките започнаха да шушукат. В малкия ни квартал в Пловдив всичко се разбира бързо.

Една вечер Мария ме попита:

— Мамо, тате ще се върне ли?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я силно и й казах, че всичко ще бъде наред.

Сега, месеци по-късно, все още усещам аромата на онези рози. Понякога се питам — можех ли да направя нещо различно? Да бъда по-внимателна, по-нежна? Или вината е само негова?

Животът продължава. Научих се да се усмихвам отново, заради децата. Но понякога, когато минавам покрай цветарския магазин, сърцето ми се свива.

Кажете ми, хора — заслужава ли си да простиш такова предателство? Или трябва да продължиш напред, колкото и да боли?