Четиридесет години тайна: Историята на едно намерено дете

— Кой би оставил дете на такъв дъжд? — шепнех си, докато държах мокрото вързопче, което пищеше на прага ми. Беше нощ, в която дъждът сякаш искаше да удави цялото село. Гръмотевиците раздираха небето, а аз — Мария, на тридесет и пет, без деца и със съпруг, който повече го няма, отколкото го има — стоях босо пред вратата и гледах към тъмнината.

Съседката ми Пенка, която винаги надушваше чуждите нещастия, се появи на следващата сутрин. — Чух, че си намерила бебе. Това е Божие наказание или изпитание, Марийке — каза тя и ме погледна с онзи поглед, който те кара да се чувстваш виновен, дори когато не си направил нищо лошо.

— Ще го отгледам — отвърнах твърдо. — Бог ми го е пратил.

Така започна всичко. Селото говореше, майка ми плачеше: „Ще се изложим пред хората! Кой знае чие е това дете?“ Но аз не се огънах. Кръстих го Иван — име просто, българско, като хляба и водата. Годините минаваха. Иван растеше умен и добър, а аз се борех с хорските приказки и с вътрешния си страх: „Ами ако един ден майка му се върне? Ако поиска да ми го вземе?“

Веднъж, когато Иван беше на пет, го намерих да плаче зад плевнята.
— Мамо, защо баба Пенка казва, че не съм ти истински син?
Сърцето ми се сви. Прегърнах го силно.
— Ти си моето дете. Бог те е избрал за мен.

Но хората не забравят. На всяка сватба, на всеки празник, винаги се намираше някой да прошепне: „Това е онова дете…“ Иван усещаше всичко. Станал на шестнайсет, един ден ме попита:
— Мамо, кой съм аз всъщност?

Погледнах го в очите — толкова умни и тъжни.
— Син си ми. Това е най-важното.

Той замълча. После започна да учи още по-усърдно. Искаше да докаже нещо — на себе си или на света, не знам. Завърши с отличие гимназията в града. После замина за София да учи право. Бях горда и уплашена едновременно.

Селото не млъкна. Когато Иван стана адвокат и започна да печели дела, хората вече шепнеха друго:
— Виж го ти! От нищото стана човек! Ама кръвта вода не става — сигурно родителите му са били някакви големци…

Понякога нощем лежа будна и се чудя: направих ли всичко както трябва? Дадох ли му достатъчно любов? Ами ако някъде там има майка, която всяка година брои дните от онази бурна нощ? Или баща, който никога не разбра?

Преди две години Иван се върна в селото за първи път отдавна. Седнахме на двора под старата круша.
— Мамо — каза той тихо — мислиш ли понякога за онази нощ?
— Всеки ден — признах. — Понякога си мисля дали не сгреших…
Той ме хвана за ръката.
— Не си сгрешила. Ти си ми майка.

Но аз знам — раната от незнанието никога не зараства напълно. Иван не пита повече за миналото си, но понякога го виждам как гледа снимките от детството си с онзи далечен поглед.

Сега съм вече възрастна жена. Селото почти се е изпразнило. Пенка отдавна я няма, майка ми също. Само аз и Иван сме останали от онази история. Понякога си мисля: ако някой ден истината излезе наяве — ще ни направи ли това по-щастливи? Или ще разбие всичко, което сме градили?

Кажете ми — има ли значение кръвта или любовта? Има ли прошка за тайните, които животът ни налага да пазим?