Четирите апартамента на Божана – история за алчността и семейните рани

– Мамо, пак е звъняла Божана – прошепнах, докато държах слушалката в ръка и усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през дантелените пердета на хола ни в Пловдив, а въздухът беше натежал от напрежение. Майка ми, вече прегърбена от годините и болестите, само въздъхна и се обърна към прозореца.

– Какво иска този път? – попита тя с глас, в който се усещаше повече умора, отколкото гняв.

– Казва, че трябва да напуснем къщата до края на месеца. Че й трябвали пари за „нов проект“. – Гласът ми трепереше. – Божана има четири апартамента! Защо точно нашият дом ѝ трябва?

Майка ми не отговори веднага. Само седна на стария диван и започна да върти броеницата между пръстите си. В този момент усетих как гневът ме залива – не само към сестра ми, но и към себе си, че съм безсилна.

Божана винаги беше различна. Още от малки тя беше тази, която знаеше как да получи своето. Докато аз помагах на мама в градината или учех до късно, Божана излизаше с приятели, въртеше интриги, а после се връщаше с нови дрехи или скъпи подаръци. Когато татко почина, тя беше първата, която поиска да разделим наследството. Тогава майка ми настоя да останем всички заедно в къщата – „за да не се разпадне семейството“, казваше тя. Но Божана не спря да настоява.

Преди две години Божана започна да купува апартаменти из Пловдив – един в Кършияка, друг до Гребната база, трети в Тракия… Всеки път идваше с нова кола, нов телефон, нови претенции. А аз и мама живеехме скромно – пенсията ѝ стигаше едва за лекарства и храна, а аз работех като библиотекарка в читалището.

– Мария, не можем да се борим с нея – прошепна майка ми една вечер, когато Божана ни изпрати нотариална покана за напускане.

– Не мога да повярвам, че сестра ми ще ни изхвърли на улицата! – извиках аз. – Това ли е семейството ни? Това ли са българските ценности?

– Парите променят хората – отвърна майка ми тихо. – Но не бива да ѝ позволяваме да ни смачка.

Започнаха безкрайни обиколки по адвокати. Всеки път излизах от кантората с усещането, че съм още по-безпомощна. Законът бил на нейна страна – къщата била записана на нейно име след някаква „временна“ сделка преди години, когато майка ми се разболя тежко и Божана обеща да се грижи за нея. Тогава никой не подозираше какво ще последва.

Една вечер седяхме с мама на масата в кухнята. Чувах как съседите горе гледат телевизия и се смеят. За нас смехът беше лукс.

– Мамо, ако ни изгонят… къде ще отидем? – попитах я тихо.

– Ще намерим начин – опита се да ме успокои тя. – Важното е да сме заедно.

Но аз знаех, че няма къде да отидем. Всички роднини бяха далеч или вече не поддържаха връзка с нас – повечето бяха на страната на Божана. „Тя е успяла“, казваха те. „Тя знае как се прави бизнес.“ Никой не питаше как сме ние.

Една сутрин Божана дойде лично. Влезе с токчетата си по стария паркет и огледа къщата така, сякаш вече не ѝ принадлежеше.

– Мария, мамо, трябва да разберете – това е бизнес – каза тя студено. – Не мога повече да ви държа тук без наем. Имам оферта за къщата.

– Божана! Това е нашият дом! Тук сме израснали! – извиках аз през сълзи.

– Домът е там, където са парите – отвърна тя и троснато затвори вратата след себе си.

В този момент разбрах, че съм загубила не само битката за дома си, но и сестра си. Майка ми плачеше тихо в ъгъла, а аз чувствах как всичко под мен се руши.

Последваха месеци на унижение – съдебни писма, срещи с брокери, дори заплахи от непознати хора по телефона. Всяка вечер лягах с мисълта: „Утре може би ще трябва да си тръгнем.“

Една вечер реших да потърся Божана за последен път. Отидох до един от апартаментите ѝ в Кършияка. Тя ме посрещна с ледена усмивка.

– Защо го правиш? – попитах я отчаяно. – Какво ти дадоха тези апартаменти? Щастие? Спокойствие?

– Дадоха ми сигурност – отвърна тя сухо. – А ти какво имаш? Само спомени.

– Но спомените са всичко! Без тях си никой! – извиках аз.

Тя само сви рамене и затвори вратата пред лицето ми.

В крайна сметка трябваше да напуснем дома си. Намерихме малък апартамент под наем в крайните квартали на Пловдив. Майка ми се стопи още повече – сякаш част от душата ѝ остана в онази стара къща с розовите храсти отпред.

Сега всяка вечер гледам снимките от детството ни и се питам: струва ли си всичко това? Парите ли са най-важното? И ако семейството може да бъде купено или продадено като имот… тогава какво ни остава?

Кажете ми: бихте ли простили на сестра си? Или алчността е по-силна от кръвта?