Четирите апартамента на Людмила – История за алчност и разбити семейства

„Ти си неблагодарник! Всичко съм направила за теб, а ти ми се отплащаш така?“ – гласът на сестра ми Людмила ехтеше в малката ни кухня, докато тя трескаво размахваше нотариалния акт пред лицето ми. Седях на масата, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. Не можех да повярвам, че този момент наистина се случва – че сестра ми, с която сме делили всичко от деца, сега иска да ме изгони от дома ни.

„Люси, моля те… Това е бащината ни къща. Тук сме израснали. Защо ти е още един апартамент? Имаш четири!“, прошепнах, сякаш думите ми можеха да я разколебаят. Тя само се изсмя – онзи студен смях, който никога не бях чувала от нея.

„Това е бизнес, Мария! Не можеш цял живот да живееш на чужд гръб. Време е да поемеш отговорност. Ако не можеш да ми платиш дела си, ще трябва да напуснеш.“

Сълзите напираха в очите ми, но се сдържах. Не исках да ѝ дам това удовлетворение. В този момент осъзнах колко далеч сме се отдалечили една от друга. Спомних си как като деца си разменяхме дрехите, как плакахме заедно, когато майка ни почина… А сега тя беше готова да ме изхвърли на улицата заради още един имот.

Всичко започна след смъртта на баща ни. Завещанието беше ясно – къщата остава по равно между мен и Людмила. Тя вече имаше четири апартамента в София, които отдаваше под наем и живееше охолно. Аз останах в родния дом в Пловдив с двете си деца след развода. Работех като учителка и едва свързвах двата края. Къщата беше всичко, което имах.

Първоначално Людмила не проявяваше интерес към имота. Но когато цените на жилищата скочиха, изведнъж започна да настоява да ѝ изплатя дела ѝ или да продадем къщата. „Не мога да си позволя това!“, казвах ѝ отново и отново. „Това е домът на децата ми!“

Тя не се трогна. Започна да ме притиска – първо с молби, после със заплахи. Един ден получих писмо от адвокат: Людмила завежда дело за делба на имота. Сърцето ми се сви. Знаех какво означава това – ако съдът разпореди продажба, ще трябва да напусна дома си.

Всяка вечер плачех тайно в банята, за да не ме видят децата. Как щях да им обясня, че леля им ги изхвърля? Как щях да намеря нов дом с учителската си заплата? Съседите започнаха да шушукат: „Виж я тая Людмила – пари има, а сестра си гони!“. Но тя не се спираше.

На едно от делата съдията попита: „Госпожо Георгиева (това е фамилията ни), защо настоявате за продажба при положение, че сестра ви няма къде да отиде?“ Людмила само сви рамене: „Това е мое право.“

В онзи период майка ми често ми се явяваше насън. Виждах я как стои до прозореца и гледа към двора, където някога играехме с Люси. Събуждах се с усещането за вина – дали съм могла да направя нещо различно? Дали съм пропуснала знак?

Децата усещаха напрежението. Синът ми Виктор една вечер ме попита: „Мамо, леля Люси вече не ни обича ли?“ Не знаех какво да кажа. Как да обясня алчността на възрастните на едно дете?

Междувременно Людмила започна да идва все по-често – оглеждаше къщата, снимаше стаите, говореше по телефона с брокери. Веднъж я чух как казва: „Ще я изкарам оттам до есента.“

Спрях да спя спокойно. Всеки шум ме караше да подскачам. Започнах да се страхувам от бъдещето – не само за себе си, но и за децата си. Приятелките ми казваха: „Бори се! Не ѝ позволявай!“ Но как се бориш срещу собствената си сестра?

Една вечер Людмила дойде с новия си приятел – някакъв адвокат от София. Седнаха срещу мен в хола и той започна:
– Госпожо Георгиева, законът е на страната на моята клиентка. Ако не намерите начин да изплатите дела ѝ до два месеца, ще бъдем принудени да поискаме публична продан.
– А ако нямам тези пари? – попитах аз с пресъхнало гърло.
– Тогава ще трябва да напуснете.

Людмила ме гледаше безизразно. В този момент разбрах – тя вече не беше моята сестра.

Последните дни преди делото бяха кошмарни. Обикалях банки за кредит – всички ми отказаха заради ниските доходи. Опитах се да говоря с Людмила като човек:
– Люси, моля те… Поне ни остави още малко време.
– Не мога – каза тя студено. – Имам планове за този имот.

На финалното заседание съдът разпореди продажба на къщата. Седях в залата и гледах как животът ми се разпада пред очите ми. Людмила подписа документите с усмивка.

Сега пиша тази история от малък апартамент под наем в Кючук Париж. Децата още питат кога ще се върнем у дома. А аз всяка вечер гледам снимката на старата ни къща и се питам: Какво струват парите, ако заради тях губиш семейството си? Може ли някога една рана като тази да зарасне?