Чичо Радо, трябва да си до племенницата си

— Чичо Радо, може ли да дойда тази вечер? Не ми трябват пари, не искам и да ме караш никъде. Просто… трябва да поговорим.

Гласът на Деси по телефона беше необичайно тих, почти прегракнал. Познавам я от бебе — винаги е била буря от емоции, но този път в гласа ѝ имаше нещо тежко, нещо, което не бях чувал досега. Сърцето ми се сви. „Разбира се, Деси. Ела когато искаш. Ще те чакам.“

Половин час по-късно тя стоеше на прага ми. Очите ѝ бяха зачервени, косата ѝ разрошена, а раменете — сведени. Пуснах я вътре, без да питам нищо. Само ѝ подадох чаша чай и седнахме на дивана.

— Какво се е случило, Деси? — попитах внимателно.

Тя замълча дълго. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучетата от съседния двор.

— Чичо Радо… — прошепна тя най-накрая. — Мисля, че мама и татко ще се развеждат.

Сякаш някой ме удари в стомаха. Сестра ми Мария и зет ми Иво — винаги са били пример за стабилно семейство. Или поне така си мислехме всички.

— Какво те кара да мислиш така? — опитах се да запазя спокойствие.

— Чух ги да се карат. Не просто спорят, а… крещят си, обвиняват се за всичко. Мама плаче всяка вечер. Татко почти не се прибира. А аз… аз не знам какво да правя.

Деси избухна в сълзи. Прегърнах я неловко — никога не съм бил добър в утешаването, но сега трябваше да бъда до нея.

— Знаеш ли, понякога възрастните забравят колко боли децата им, когато се карат — казах тихо. — Но ти не си виновна за нищо от това.

Тя ме погледна с отчаяние:

— Ами ако се разделят? Къде ще живея? Кой ще ме обича? Ти ще си до мен ли?

В този момент си спомних собственото си детство — как баща ми напусна майка ми и мен, как години наред се чувствах изоставен и ненужен. Обещах си тогава, че никога няма да позволя някое дете от нашето семейство да се чувства така.

— Деси, винаги ще съм до теб. Каквото и да стане.

Тя кимна, но видях, че думите ми не са достатъчни. В този момент телефонът ѝ иззвъня. Погледна го и лицето ѝ пребледня.

— Мама е пред блока. Казва да сляза веднага.

— Искаш ли да поговоря с нея?

Деси поклати глава:

— Не… Ще стане още по-зле.

Изпратих я до вратата и я прегърнах силно. Когато затвори вратата след себе си, останах сам в тъмния хол. Спомените ме връхлетяха — как сестра ми Мария плачеше на рамото ми преди години, когато Иво закъсняваше с часове; как аз самият избягах от вкъщи след поредния скандал между нашите; как после години наред не можех да простя на баща си.

На следващия ден Мария ми се обади:

— Радо, защо Деси беше при теб снощи? Не ти ли казах да не се месиш?

Гласът ѝ беше остър като нож.

— Мария, детето има нужда от подкрепа! Не виждаш ли как страда?

— Не ми казвай какво да правя! Това са наши семейни проблеми!

— Ваши са, но засягат и Деси! Ако не можете да говорите като хората, поне ѝ обяснете какво става!

Тя затвори телефона със силен трясък. Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Какво можех да направя? Да се намеся повече — рискувах да разваля отношенията си със сестра ми завинаги. Да стоя настрана — значеше да предам Деси.

Седмица по-късно Деси пак дойде при мен. Този път беше още по-объркана.

— Чичо Радо… Мама каза, че ще заминем при баба във Варна за лятото. Татко остава тук. Аз… аз не искам да напускам училището си! Не искам да оставям приятелите си!

Прегърнах я отново.

— Понякога възрастните взимат решения, които изглеждат ужасни за нас. Но ти имаш право да кажеш какво чувстваш. Говори с майка си. Кажи ѝ всичко това.

Деси ме погледна с надежда:

— Ще дойдеш ли с мен?

Съгласих се. Отидохме заедно у тях. Мария ни посрещна намръщена:

— Радо, моля те…

Но този път не ѝ позволих да ме прекъсне:

— Мария, чуй детето си! Само това искам!

Деси започна да говори през сълзи — за страха си, за болката от раздялата, за приятелите и училището. Мария слушаше мълчаливо, а после също заплака.

— Не знаех… Мислех, че ще е по-лесно така…

В този момент разбрах — понякога най-големият проблем в едно семейство е мълчанието. Тайните и неизказаните думи раняват повече от всяка кавга.

Днес отношенията между Мария и Иво все още са напрегнати. Деси живее ту при единия, ту при другия родител. Но вече знае, че има на кого да разчита.

Понякога вечер се питам: дали направих достатъчно? Можех ли да предотвратя болката на Деси? Или просто такава е съдбата на нашите семейства — винаги малко счупени, но все пак свързани с невидими нишки?

А вие как мислите — кога трябва един чичо или леля да се намесва в семейните проблеми? И има ли прошка за старите рани?