Целият ми живот бях майка. А сега чувам: „Не се меси в живота ни“

– Мамо, пак ли ще ми казваш какво да правя? – гласът на Даниела отекна в малката кухня, където слънцето се бореше да пробие през мръсното стъкло. Стоях до печката с ръце, изцапани от тесто, и се опитвах да не треперя. Беше неделя сутрин, а аз отново се бях събудила рано, за да направя любимите ѝ мекици – както когато беше малка.

– Просто ти напомням да не забравиш чадъра, времето ще се развали – казах тихо, но думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак.

Даниела въздъхна и избърса ръцете си в дънките. – Мамо, вече съм на трийсет и пет. Мога сама да решавам кога да взема чадър.

Погледнах я. В очите ѝ нямаше нито топлина, нито благодарност. Само раздразнение. Сърцето ми се сви. Колко пъти съм стояла будна до леглото ѝ, когато беше болна? Колко пъти съм гладила косата ѝ и съм ѝ шепнела „Всичко ще бъде наред“, докато светът ѝ се разпадаше от ученически тревоги?

– Не исках да те ядосам – прошепнах.

Тя излезе от кухнята и затръшна вратата на стаята си. Останах сама сред мириса на прясно изпечени мекици и спомени за едно време, когато всичко беше по-просто.

Целият ми живот бях майка. Не само по биологичен път – аз бях майка във всяка минута, във всеки жест, във всяко решение. Когато децата бяха малки, всичко се въртеше около тях – училище, уроци по пиано, настинки, първи любовни разочарования. Казвах си: „Още малко, после ще мисля за себе си. Сега те са най-важни.“

Не съжалявам. Дори когато трябваше да напусна работата си като библиотекарка в читалището, за да гледам болния си син Петър вкъщи. Дори когато мъжът ми Георги започна да се прибира все по-късно и все по-често мълчеше на масата. Дори когато приятелките ми една по една се отдалечиха, защото нямах време за кафета и разходки.

Петър беше крехко дете – често боледуваше и имаше нужда от специални грижи. Водех го по лекари из цяла София, стоях с часове пред кабинетите с надежда в очите и страх в сърцето. Вечер му четях приказки и му разказвах как един ден ще бъде силен и здрав.

Георги не издържа. Един ден просто каза:

– Не мога повече така. Ти вече не си жена, ти си само майка.

Тръгна си без много думи. Останах сама с две деца и без работа. Но не се предадох – заради тях.

Годините минаваха. Петър оздравя, порасна и замина да учи във Варна. Даниела завърши медицина и остана при мен в София. Мислех си: „Сега ще имам време за себе си.“ Но времето сякаш беше изчезнало някъде между грижите, тревогите и самотните вечери.

Днес Петър рядко се обажда. Когато го питам как е, отговаря кратко:

– Добре съм, мамо. Зает съм.

Даниела живее с мен, но сякаш сме непознати. Вечер стои пред компютъра или излиза с приятели. Понякога я чувам да говори по телефона:

– Мама пак ме пита дали съм яла… Не знам какво да правя с нея.

Сядам на дивана и гледам старите снимки – усмихнати лица, коледни елхи, първи учебен ден… Спомням си как Петър веднъж падна от колелото и цялата улица се събра да гледа как го прегръщам и му бърша сълзите.

Сега няма кой да избърше моите сълзи.

Понякога се питам: къде сбърках? Дали трябваше да мисля повече за себе си? Дали ако бях останала на работа или ако бях излизала повече с приятелки, щях да бъда по-щастлива? Или щях да бъда още по-сама?

Веднъж опитах да поговоря с Даниела:

– Знаеш ли, понякога ми липсваш… Дори когато си тук.

Тя ме погледна странно:

– Мамо, не мога цял живот да бъда до теб. Имам свой живот.

– Знам… Просто… Понякога ми е трудно сама.

Тя въздъхна:

– Всички сме сами понякога.

Така приключи разговорът ни.

Сега прекарвам дните си в тишина. Гледам през прозореца как дъждът барабани по ламарината на балкона и се чудя дали някой ден децата ми ще разберат колко много ги обичах. Дали ще осъзнаят колко струва една майчина жертва? Или ще остана само спомен за тях – тази досадна жена, която все пита дали са яли и дали са добре?

Понякога се улавям, че говоря сама:

– Какво още мога да направя? Какво още трябваше да дам?

А вие как мислите? Кога една майка трябва да спре да бъде само майка и да започне да живее за себе си?