Цената на доверието: Семейство в раздор

— Не мога да повярвам, че го казваш, Петре! — гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше от гняв и болка. Седяхме около масата в хола, а въздухът беше толкова тежък, че можеше да се реже с нож. Петър, бившият ѝ съпруг, стоеше срещу нея с кръстосани ръце и студен поглед.

— Платих за ремонта, Мария. Половината апартамент ми се полага — каза той с онзи спокоен, почти арогантен тон, който винаги ме е дразнил.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Когато Мария и Петър се ожениха преди осем години, бяхме едно сплотено семейство. Помагахме си, празнувахме заедно, деляхме радости и тревоги. Дори когато купиха малкия двустаен апартамент в „Люлин“, всички се включихме — аз и съпругът ми дадохме част от спестяванията си за първата вноска, а Петър обеща да поеме ремонта.

Първите години всичко изглеждаше наред. Ремонтът беше скъп, но апартаментът стана уютен дом. Мария роди внучката ми, Виктория, и животът ни се изпълни със смях и надежда. Но с времето започнах да усещам пукнатини — Петър ставаше все по-отдалечен, работеше до късно, а Мария често плачеше вечер в кухнята. Един ден я попитах какво става.

— Мамо, не знам дали го обичам още — прошепна тя. — Вече не говорим. Само се караме за пари и за това кой какво е направил.

Опитах се да ги събера, да поговорят, да си дадат още един шанс. Но не стана. След поредния скандал Петър си тръгна. След месец подаде молба за развод.

Мислех, че най-лошото е минало. Но тогава дойде истинският удар — Петър поиска половината от апартамента. Аргументът му беше прост: той бил платил ремонта, значи му се полага дял. Мария беше съсипана.

— Това е моят дом! Мама и татко помогнаха за покупката! Как може да иска нещо такова? — плачеше тя на рамото ми.

Опитах се да говоря с Петър. Поканих го на кафе в кварталното кафене.

— Петре, ти знаеш колко много значи този дом за Мария и Виктория. Не можеш ли просто да оставиш нещата така?

Той ме погледна безизразно.

— Не е лично. Просто имам право. И аз съм вложил пари.

В този момент разбрах — човек никога не познава напълно другия. Доверието ни беше разбито на парчета.

Започнаха съдебни дела. Адвокати, документи, разпити — всичко това изцеди силите ни. Съпругът ми се разболя от нерви, а аз не можех да спя нощем. Всяка вечер гледах снимките от сватбата на Мария и Петър и се питах: къде сбъркахме? Как допуснахме този човек толкова близо до нас?

Съседите започнаха да шушукат. В квартала всички знаеха за скандала ни. Някои подкрепяха Мария, други казваха: „Ами ако наистина той е платил ремонта?“ Дори роднините ни се разделиха на лагери.

Една вечер Виктория ме попита:

— Бабо, защо тати не идва вече?

Сълзите ми потекоха сами.

— Защото понякога възрастните правят грешки, мило мое — казах ѝ тихо.

Минаха месеци в напрежение и безсънни нощи. Съдът реши: апартаментът остава на името на Мария, но трябва да изплати на Петър определена сума за ремонта. Беше победа с горчив вкус.

След всичко това семейството ни вече не беше същото. Доверието го нямаше. Мария стана по-затворена, Виктория по-тиха. Аз самата се чувствах виновна — дали можех да предотвратя всичко това?

Сега седя сама в хола и гледам към празната маса. Чудя се: заслужава ли си да вярваш на хората? Можем ли някога да сме сигурни кого допускаме в дома и сърцето си?

А вие как бихте постъпили? Може ли доверието да се възстанови след такава рана?