Да издържаш семейство, докато съпругът ти потъва във виртуални светове

— Пак ли ще стоиш цяла нощ пред компютъра? — гласът ми трепереше, докато гледах Димитър, който вече беше сложил слушалките и се готвеше да потъне в поредната виртуална битка. Децата спяха, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата с изстинал чай. Беше почти полунощ, а утре пак трябваше да ставам в шест, за да отида на работа.

Преди година Димитър беше друг човек — усмихнат, амбициозен, грижовен баща. Работеше като техник в една фирма за охранителни системи. Всичко се промени, когато го съкратиха. Първите седмици беше мрачен, но обеща, че ще си намери нова работа. „Само малко почивка ми трябва“, каза тогава. Но тази почивка се проточи. Парите от обезщетението свършиха бързо, а с тях и търпението ми.

— Утре имам среща с шефа на отдела — казах тихо, надявайки се да чуе тревогата в гласа ми. — Ако не ме повишат, няма да можем да платим тока този месец.

Той махна с ръка, без да ме погледне:
— Ще се оправим. Не се притеснявай толкова.

Стиснах зъби. Не исках децата да чуват как се караме. Александър беше на осем, а Ива — на пет. Вече усещаха напрежението у дома. Александър все по-често се затваряше в стаята си с книжка или рисуваше чудовища — „като тия от игрите на тати“, казваше той. Ива ме питаше защо тати не идва на площадката с нас.

Всяка сутрин ставах първа. Приготвях закуска, обличах децата, оставях ги в училище и детската градина, а после хващах автобуса към офиса. Работех като счетоводителка в малка фирма за мебели в Люлин. Заплатата не беше голяма, но поне беше сигурна. Колежките ми често ме питаха защо изглеждам толкова уморена.

— Мъжът ми си търси работа — лъжах ги. — Скоро ще е по-добре.

Вечерите бяха най-тежки. Димитър рядко ставаше от компютъра. Понякога излизаше само да си вземе кафе или цигари от магазина долу. Когато го молех да помогне с децата или с домакинството, той се ядосваше:
— Не виждаш ли колко съм напрегнат? И аз имам нужда от време за себе си!

Понякога си мислех дали не съм виновна аз. Може би го притисках прекалено много? Може би трябваше да бъда по-търпелива? Но после гледах сметките на масата и празния хладилник и гневът ми избухваше като пожар.

Една вечер Александър дойде при мен със сълзи на очи:
— Мамо, тати вече не ме обича ли? Защо не играе с мен?

Прегърнах го силно и му обещах, че всичко ще се оправи. Но вътре в мен се борех със страх и отчаяние.

Веднъж се прибрах по-рано от работа и заварих Димитър да играе с още трима непознати по интернет. Смееха се, крещяха и псуваха. Не издържах:
— Това ли е животът ти сега? Това ли избра за нас?

Той ме изгледа студено:
— Поне тук някой ме уважава! Ти само ми натякваш!

Сълзите ми потекоха сами. Излязох на балкона и запалих цигара — първата от години. Гледах светлините на София и се чудех как стигнахме дотук.

Майка ми често ми звънеше:
— Мария, не може така! Или го стягай, или го оставяй! Мисли за децата!

Но как да го оставя? Обичах го. Или поне обичах човека, който беше преди игрите.

С времето започнах да усещам как се променям. Станах по-студена, по-затворена. Приятелките ми спряха да ме канят на срещи — все отказвах. Единственото ми бягство бяха вечерите, когато децата заспиваха и можех да поплача на тъмно.

Една сутрин намерих Ива да рисува семейство — мама, батко и тя. Тати липсваше.
— Къде е тати? — попитах я.
— В компютъра — отвърна тя просто.

Тогава разбрах колко дълбоко е пропастта между нас.

Реших да говоря сериозно с Димитър. Изчаках го една вечер да приключи играта си и седнах до него:
— Така не може повече. Или започваш да търсиш работа и да помагаш у дома, или… ще трябва да се разделим.

Той ме погледна дълго — за първи път от месеци видях болка в очите му.
— Не знам дали мога… — прошепна той.

— Трябва! За нас! За децата! — гласът ми беше твърд.

От този ден започна промяната. Бавно и трудно. Имаше дни, в които пак се връщаше към игрите, но вече усещаше тежестта на думите ми. Започна да ходи на интервюта, макар и без успех в началото.

Днес нещата са малко по-добре. Димитър работи на половин работен ден като техник в малък сервиз. Не е идеално, но поне вечерите са по-тихи. Понякога още усещам болката от миналото, но вярвам, че можем да се справим.

Питам се: Колко жени като мен живеят така — между страха и надеждата? Колко семейства са на ръба заради зависимостта към виртуалния свят? Ще намерим ли сили да спасим себе си и хората до нас?