Да простиш или да мразиш? Историята на един баща от Пловдив
– Не мога да го гледам! – изкрещях аз, когато видях Стефан да пресича улицата пред блока ни. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Беше минала година, откакто дъщеря ми Мария си отиде, а болката не отслабваше. Стефан беше виновен – момчето на съседите, което познавах още откакто беше бебе. Сега беше на осемнайсет, а аз не можех да понеса мисълта, че той още диша, докато моето момиче лежи под студената пръст на Централните гробища в Пловдив.
– Георги, моля те… – прошепна жена ми Елена, като се опита да ме прегърне. – Това не е начинът…
– Какъв е начинът, Елена? Да се преструвам, че нищо не се е случило? Да го поздравявам ли, когато го видя? – гласът ми беше пълен с отчаяние и гняв.
Тя се разплака. Откакто Мария си отиде, почти не говорехме. Всеки беше затворен в собствената си болка. Синът ни Даниел избягваше да се прибира вкъщи и прекарваше повече време при приятели. Семейството ни се разпадаше, а аз не знаех как да го спра.
Вечерта седях сам в хола, с чаша ракия в ръка. Телевизорът бръмчеше някаква тъпа комедия, но аз не чувах нищо. В главата ми се въртяха последните мигове с Мария – как ме прегърна сутринта преди училище, как се смя на шегите ми… После телефонното обаждане. После болницата. После тишината.
На следващия ден майката на Стефан ме спря пред входа.
– Георги… Моля те… Стефан не е същият оттогава. Не спи, не яде… Той съжалява толкова много…
Погледнах я с празен поглед.
– Съжалението няма да върне Мария.
Тя се разплака и избяга нагоре по стълбите. В този момент усетих нещо странно – нещо като вина, примесена с гняв. Защо трябваше всички да страдат? Защо животът беше толкова жесток?
Седмици наред избягвах всички. На работа колегите ми шепнеха зад гърба ми. Баща ми ме гледаше с укор – той вярваше в прошката и често повтаряше: „Георги, омразата ще те унищожи.“ Но аз не можех да простя.
Една вечер Даниел се прибра пиян и започна да крещи:
– Ти уби мама! Ти уби всички ни! Вместо да ни държиш заедно, ти само мразиш!
Стиснах юмруци и излязох навън. Вървях без посока из нощен Пловдив. Минах покрай училището на Мария, после покрай детската площадка, където играеше като малка. Сълзите ми потекоха сами.
На следващата сутрин получих писмо. Беше от Стефан:
„Господин Иванов,
Знам, че никога няма да мога да ви върна Мария. Знам, че заслужавам цялата ви омраза. Но всяка вечер моля Бог за прошка и за сила да живея с това, което направих. Ако някога намерите сили да говорите с мен, ще бъда тук.“
Държах писмото с треперещи ръце. За първи път усетих тежестта на омразата си – тя ме беше превърнала в сянка на човека, който бях.
Седнах до Елена и й подадох писмото. Тя го прочете и заплака тихо.
– Може би трябва да опитаме… – прошепна тя.
– Не знам дали мога…
– Ако не опитаме, ще загубим всичко.
Дълго мислих над думите й. Дали прошката е слабост или сила? Дали Мария би искала баща й да се превърне в човек, който само мрази?
Срещнах се със Стефан в парка до блока. Беше пребледнял и отслабнал.
– Извинявай… – каза той и очите му се напълниха със сълзи.
– Не мога да ти простя… още не… – казах аз. – Но ще опитам. Защото иначе ще изгубя всичко останало.
Той кимна и си тръгна бавно.
Вечерта прегърнах Елена за първи път от месеци. Даниел се прибра и седнахме заедно на масата – мълчаливо, но заедно.
Сега всяка сутрин си задавам един и същи въпрос: дали някога ще мога истински да простя? Или болката ще остане завинаги част от мен?
А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости нещо такова?