Да пуснеш ръката, която обичаш: Историята на Мария и Стефан

– Мария, пак ли ще се караме за това? – гласът на Стефан трепереше, а очите му бяха пълни с умора и отчаяние.

Стоях до прозореца в малката ни кухня в Люлин, стиснала чашата с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклото се стичаха капки, сякаш и небето плачеше с мен. Вече не помнех кога започнахме да се караме толкова често. Може би след като получих предложението за работа в Пловдив – мечтаната позиция в една от най-големите рекламни агенции. Стефан не искаше да напуска София. Тук беше всичко за него – работата му като програмист, приятелите, майка му, която живееше на два блока от нас.

– Не искам да се караме, Стефане – прошепнах, но гласът ми прозвуча като вик. – Просто не мога да се откажа от тази възможност. Знаеш колко години чаках нещо такова!

Той седна тежко на стола срещу мен и скри лицето си в ръцете. За миг ми се стори толкова уязвим, че ми се прииска да го прегърна и да забравя всичко. Но знаех, че няма връщане назад.

– А аз какво да правя? – попита тихо. – Да зарежа всичко и да тръгна с теб? Или да остана тук и да гледам как се отдалечаваш?

Мълчах. В главата ми се блъскаха хиляди мисли – за родителите ми в провинцията, които винаги са искали да съм „сериозна жена с хубава работа“, за приятелките ми, които вече имаха семейства и деца, за мечтите ми да бъда независима и успешна. А най-много ме болеше мисълта, че може би трябва да избера между любовта и себе си.

Стефан стана рязко и започна да крачи из стаята.

– Помниш ли какво си обещахме онази вечер на морето? – гласът му беше дрезгав. – Че винаги ще сме един до друг, каквото и да стане.

– Помня – отвърнах тихо. – Но тогава бяхме други хора.

Той спря пред мен и ме погледна право в очите.

– Значи всичко свърши?

– Не знам… Просто вече не мога да бъда само твоя Мария. Искам да бъда и Мария, която сбъдва мечтите си.

В този момент телефонът ми иззвъня – майка ми. Не вдигнах. Не можех да говоря с никого. Стефан излезе от кухнята без дума. Чух как вратата на спалнята се затваря тихо.

Останах сама с мислите си. Върнах се години назад – към първата ни среща на рождения ден на Ива, към разходките по Витошка, към първия ни общ апартамент. Тогава вярвах, че любовта може всичко. Но животът ме научи, че понякога трябва да избираш между сърцето и разума.

Следващите дни минаха като в мъгла. Стефан почти не говореше с мен. Вечер гледахме телевизия без звук, всеки потънал в собствения си свят. Майка му дойде една вечер и ме погледна строго:

– Мария, ти си умно момиче. Но помисли добре – работата идва и си отива, а човекът до теб е за цял живот.

Погледнах я безмълвно. Как да ѝ обясня, че не мога да живея със себе си, ако не опитам? Че ако остана тук само заради Стефан, един ден ще го намразя заради пропуснатите възможности?

Последната ни вечер заедно беше най-тежката в живота ми. Седяхме на дивана, държейки се за ръце като удавници.

– Обичам те – каза той тихо.

– И аз те обичам – отвърнах през сълзи.

– Но това не е достатъчно, нали?

Поклатих глава.

На сутринта тръгнах към гарата с куфар в ръка. Стефан не дойде да ме изпрати. По пътя към Пловдив плаках безутешно. Чувствах се виновна, предадена и свободна едновременно.

Първите месеци бяха адски трудни. Работата беше напрегната, колегите – студени, а вечер апартаментът ми беше оглушително празен. Понякога хващах телефона да му пиша, но така и не го направих.

С времето започнах да намирам себе си – нови приятели, нови хобита, нови мечти. Болката не изчезна напълно, но вече не беше всепоглъщаща.

Сега, година по-късно, седя на терасата си с чаша вино и гледам светлините на града. Понякога още сънувам Стефан – усмихнат, щастлив. Надявам се и той да е намерил своя път.

Питам се: заслужаваше ли си? Можем ли някога напълно да пуснем ръката на човека, когото сме обичали истински? Или винаги ще носим част от тях със себе си?