Да се криеш на работа, за да избягаш от собствения си мъж

„Пак ли ще се прибираш толкова късно, Мария?“ – гласът на Петър ме преследваше още от сутринта. Дори не бях излязла от входната врата, а вече усещах тежестта на очакванията му. Погледнах го за миг – сивите му очи, някога пълни с топлина, сега бяха студени и уморени. „Имам много работа, Петре. Знаеш, че края на месеца е най-натоварено в счетоводството.“ Излъгах. Всъщност работата ми беше просто оправдание да не съм у дома.

В офиса поне можех да дишам. Там никой не ме питаше защо не съм сготвила мусака или защо пак съм забравила да купя хляб. Колежките ми – Галя и Цвети – бяха единствените хора, с които можех да се посмея истински. „Марче, пак ли ще оставаш до късно?“, подкачи ме Галя една вечер, докато си събираше чантата. Усмихнах се криво: „Тук поне не ми мрънкат.“ Те се засмяха, но в очите им видях разбиране.

Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше най-очарователният мъж, когото бях срещала. Пишеше ми стихове, носеше ми кафе в леглото и ме караше да се чувствам специална. След сватбата всичко се промени. Появиха се сметките, ипотеката, майка му започна да идва всеки уикенд и да ми обяснява как „една жена трябва да държи къщата чиста“. Петър започна да се прибира уморен и раздразнен от работа, а аз – да броя минутите до сутринта, когато ще мога да избягам отново.

Една вечер, докато седяхме на масата и ядяхме в тишина, той изведнъж избухна: „Защо все си измисляш работа? Не ти ли е приятно вкъщи? Или има някой друг?“ Замръзнах. Не очаквах ревността му да стигне дотук. „Не, Петре. Просто… тук всичко ме задушава.“

Той стана рязко и тресна вратата на спалнята. Аз останах сама в кухнята, с поглед вперен в празната чиния. В този момент осъзнах колко самотна съм станала. Не само в брака си – а и в себе си.

На следващия ден шефката ми, госпожа Димитрова, ме повика в кабинета си. „Мария, забелязвам, че напоследък работиш извънредно често. Всичко наред ли е?“ Усетих как гърлото ми се свива. „Да… просто имам нужда да съм заета.“ Тя кимна разбиращо: „Понякога работата е убежище.“

Вечерите у дома станаха още по-напрегнати. Петър започна да проверява телефона ми, да ми звъни през петнайсет минути, когато закъснея. Майка му започна да идва по-често и да ми намеква колко е трудно на Петър с такава жена като мен. „Мъжът ти има нужда от теб!“, повтаряше тя.

Една събота сутринта не издържах и избухнах: „А аз? Аз от какво имам нужда? Някой пита ли ме?“ Петър ме погледна така, сякаш съм луда: „Ти си жена! Твоята работа е да държиш семейството цяло.“

Започнах да се прибирам все по-късно. Понякога седях сама в офиса до полунощ, гледах светлините на София през прозореца и се чудех как стигнах дотук. Колежките ми започнаха да шушукат зад гърба ми – някои мислеха, че имам любовник; други – че съм болна. Никой не знаеше истината: просто не можех повече да бъда у дома.

Един ден Галя ме покани на кафе след работа. Седнахме в малкото кафене до офиса и тя ме погледна сериозно: „Марче, защо не поговориш с него? Или… защо не си тръгнеш?“ Погледнах я с насълзени очи: „Страх ме е. Ако си тръгна… кой ще бъда? Какво ще кажат хората?“

Вечерта се прибрах по-рано от обикновено. Петър седеше пред телевизора, а майка му плетеше на дивана. Влязох тихо в кухнята и започнах да мия чиниите. Чух ги как шепнат зад гърба ми: „Тя вече не е същата…“

Седнах на леглото и заплаках без глас. Спомних си думите на Галя: „Защо не си тръгнеш?“ Наистина – защо? Защо толкова много жени като мен търпят? Защо вярваме, че щастието ни е по-малко важно от това на другите?

Сутринта станах рано и написах бележка: „Отивам на работа.“ Но този път не отидох в офиса. Отидох в парка и седнах на една пейка под липите. Вдишах дълбоко и за първи път от години почувствах свобода.

Сега ви пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Не знам дали ще намеря сили да напусна Петър или ще остана затворена в този брак още години наред. Но знам едно – повече няма да се крия от себе си.

Кажете ми – колко от вас са били на моето място? Колко още ще търпим преди да изберем себе си?